Зеленият вампир

— Отначало била само Великата земя, обиталището на Добрия дух и Великата вода, където беснеели злите сили. И Добрият дух, за да не бъде сам, създал първата двойка на Висшите. И им вдъхнал от своята духовна мощ, та да се различават от всички безсловесни твари по земята.

— Отче! — подхвърли Стамов. — Май че както в Библията. Бог вдъхнал единствено на човека от своята безсмъртната душа, а на останалите предоставил инстинктите. Не им липсва и на тях самочувствие, както и на нас. Човекът — „венец на природата“, те — „Висшите“.

Мисионерът не отговори. Премисляше друго. Хич не го беше еня за космогонистичните митове на някакви си маймуни. Интересуваше го само как да се измъкне жив. И после да се върне. Нима напусто си бе губил времето?

Аз продължи:

— И се намножили Висшите по Великата земя, заселили я цялата. И заживели щастливо в труд и отдих. В здраве и благоденствие… Но няма вечно щастие. Злият дух, побеснял от завист към техния създател и от успеха им, разбунтувал Великата вода. Земята почнала да се тресе, да се пука, да потъва. Великата вода се нахвърлила върху й, заляла долини и равнини, заляла и планините. Великата вода настъпвала, а Великата земя се смалявала все повече и повече, погълната в дълбините на Злия дух.

Стамов неволно си помисли: „Ето в суров вид хипотезата за потъналата Лемурия!“ А на мисионера подметна:

— Още един вариант на легендата за Потопа!

Лемурът не спираше:

— Висшите гинели с хиляди, проклинайки часа, в който са се родили. А малкото оцелели бягали към вътрешността, към доскоро непристъпните планини. И заживявали там като диви животни… Най-сетне Злият дух се изморил от безчинствата си. Великата вода се укротила. Висшите отново населили малкото, което останало от някогашната Велика земя. Но богатствата, паметниците, градовете, повечето им постижения и придобивки останали погребани под морските вълни… Намножили се, започнали да си припомнят забравените умения, да издигат нови поселища, да изграждат тераси и напоителни канали, да се замогват отново… И тоя път не за дълго. Сякаш над главите им тегнело проклятие, сякаш Добрият дух ги бил изоставил. Или пък изчезнал, победен от злото… Един жрец, вдъхновен от даровете на Дървото Бог, предсказал ново бедствие. Тогава Висшите се убедили в правотата на пророчеството му, започнали да се кланят на Дървото Бог, да му принасят жертви, за да им разкрива бъдещето. Престанали да уважават Добрия дух.

— Чакай! — прекъсна го Стамов. — Това ме интересува най-много. Къде намерихте това… Дървото Бог?

След кратко забавяне лемурът отвърна:

— Няма да крием. Нали всичко ще забравиш? Не сме го намерили. Висшите го получиха от друго растение, много по-дребно.

— Кое е то?

— Вече не съществува. Изчезнало е отдавна. Останало е само Дървото Бог. Единственото в света. Последното.

„Като царевицата — досети се ботаникът, — чийто див прародител също не е известен.“

— Но как? — отново попита той.

— С помощта на Знанието. Знанието, което отдавна е забравено от народа на Висшите, Знанието, което само майка ми още пази в Говорещите рогозки. Пръскали растението с извлек, получен така, както малгашите правят беца-беца, ракията…

„Регулатори на растежа — досети се Стамов. — И днес учените получават такива стимулатори.“

Младият лемур продължи да превежда разказваните от майка му събития:

— Жрецът предрекъл, че отвъд Великата вода от царството на Злия дух ще дойдат други същества, уродливи подобия на Висшите, за да ги унищожат. И те наистина дошли. Страшни великани с жълта гола кожа и малки присвити очички.

Стамов откриваше все повече истина в тоя древен мит. Това безспорно се отнасяше за първите преселници от Индонезия, монголоиди, които в действителност са дребни хора, но за още по-дребните лемури са изглеждали великани. И чието преселение, случайно или планомерно, започнало преди тридесетина века.