Зеленият вампир

Ратулу спря. На пътеката лежеше, свряла главата и краката под черупката си, голяма лъчиста костенурка, наречена така поради подобните на символични слънца рисунки върху всяко от щитчетата й.

— Добра поличба! — рече той. — Слънчевият знак!

Без да бъдат суеверни, спътниците му се ободриха от малгашкото предзнаменование. Но скоро се наложи да намалят хода. Пътеката стана по-стръмна, полазила по ръба на тясната клисура, в чието дъно на десетина метра под тях се провираше между каменните блокове, хвърляше се от праг на праг пенлив поток. От самия му бряг, залавяйки се с острите си шипове от храст на храст, от дърво на дърво, се издигаше нагоре тънка лиана, за да развие зеления си кичур над върха на най-високото дърво над пропастта.

Ратулу цъкна с език:

— Лианата достига най-високото, защото я крепят други.

Не му възразиха Малгашкият фолклор е пълен с мъдрост. Задъхани от наклона, от жегата и душната влага, те продължиха да лазят нагоре.

Само мисионерът си помисли самоуверено: „Дано така ме подкрепяте и вие!“

Когато най-сетне достигнаха височината, пред очите им през пролуката на дървесните корони блесна отново острият връх.

— Амбихимицинго! — обясни Ратулу. Това значеше „Откъдето се вижда всичко“.

— Какво? — запита Доминик.

— Името на върха. В полите му има стръмни скали. Там е пещерата на третретретре. А пред нея — Зеленият вампир!

Мисионерът потръпна от нетърпение. Пигмеи, дърво хищник. И съкровището!

Динамитът щеше да разгони пигмеите, да разкърти скалите.

— Колко ни остава? — осведоми се за кой ли път той.

Ратулу се усмихна:

— Повече от едно сваряване на ориз.

„Сваряване на ориз“ е малгашка мярка за време. Горе долу четвърт час. А беше ясно, че пътешествието им щеше да трае още дълго.

— Тази вечер! — сериозно отвърна момъкът.

Отстрани на пътеката се виждаше камениста грамада.

Зърнал недоумяващите им погледи, Ратулу допълни:

— Който стигне тук, оставя камък. От благодарност към духовете.

Стамов добави:

— А у нас са правели грамади за проклятие.

Отново поеха напред.

Внезапно ботаникът спря, забелязал, че непентесите край потока затварят капачките си.

— Днес ще завали по-рано — рече той.

Ратулу кимна:

— И то голям дъжд! Хайде да побързаме! „Майката на водите“ ще се разгневи. „Майката на водите“ на малгашки ще рече река.

Двамата европейци знаеха какво означава по тия места наводнение, затова почти тичешком се спуснаха подир водача си.

След като преминаха малка долчинка, обгоряла от пожар и вече отново обрасла от шубрак от диви портокали, по които подскачаха дневни лемури, шумни като ученици през междучасие, навлязоха в блатото.

Те знаеха, че такова място гъмжи от крокодили. Затова, преди да нагази във водата, Ратулу заудря шумно с длани по повърхността й, последван прекалено усърдно от другарите си. Надяваха се така, по малгашки, да подплашат страшните влечуги, да ги прогонят от брода.

Може би успяха. Никой не ги нападна. Само пиявиците.

Ратулу подхвърли една от своите неизчерпаеми поговорки:

— Когато се вардиш от крокодили, не виждаш пиявиците.

Тогава плисна дъждът. Както обикновено с гръмотевици и вой на вятъра. Само водните капки бяха необикновени. Не капки, а водопади. Вече не се виждаше нищо, само вода — отгоре и отдолу.

Пред страха, че отзад може да бъде изненадан от някое влечуго, сега отец Доминик застана между тях.

Внезапно Стамов, който вървеше последен, извика. Доминик и Ратулу се обърнаха начаса. После малгашът се върна назад, а мисионерът хукна с всички сили през тресавището, което всеки миг набъбваше, надигаше се заплашително от прииждащото наводнение. Бе видял падналия във водата българин и малгаша, който се опитваше да го измъкне, докато наоколо им се струпваха, подали само очи и ноздри над водата, десетина огромни крокодила.

Както тичаше, хлъзгаше се, падаше и ставаше, мисионерът неволно си припомни чутата наскоро малгашка поговорка: „При оранта всеки гущер сам си пази опашката да не му я отреже плугът.“ Сега, в бедствието, и той щеше сам да се спасява. Нима трябваше да изчака ония двамата, та да загине ведно с тях?

Само той знаеше как успя да се измъкне от мочура и да поеме отново нагоре покрай другия бряг на рекичката. Рекичка! Всъщност това вече не беше и бухнала при наводнение река, това беше стихия, която се носеше с рев, повлякла камъни, изкоренени дървета и трупове на удавени диви свине.

Пътеката, по която се катереше, вече се бе превърнала в някаква червена пързалка. При всяка крачка той падаше и отново се свличаше назад. Вместо напред — назад, към настигащата го стихия. А бурята не преставаше. И вятърът, и дъждът, и скърцането на дърветата, и ревът на водата, и трясъците на мълниите — всичко се сливаше в едно адско боботене. Изглеждаше оглушал, онемял, затъпял.

Останало бе едно желание, един стръвен порив — напред! Нагоре!

Когато достигна края на стръмнината, дъждът секна. Облаците се разкъсаха и слънцето отново напече, блеснало в милиони брилянти по водните капки върху тревите и цветята.