Зеленият вампир

Земята димеше, водните пари се носеха в мъгливи повлекла, замрежили погледа. От дърветата отлитаха спотайвалите се досега птици. Закрещяха лемури.

А долу, излязла от коритото, реката продължаваше да реве и да се пени.

Отец Доминик забърза. След щастливото си избавление вече не можеше да сдържа радостната си възбуда пред опияняващата близост на мечтаната цел.

Колкото и да ускоряваше крачките си, едва привечер достигна подножието на върха, който се открояваше внушителен и причернял върху аленото зарево на заника. Пое към показания от Ратулу каменен откос, като го сверяваше през минута със старинната карта. Нямаше съмнение! Всичко съвпадаше! Всичко обещаваше успех! Не само лъчистата костенурка!

Закъсня малко — с не повече от половин час. Когато най-сетне се добра до площадката пред пещерата, навън бе притъмняло съвсем. Входът й, тъй примамлив с онова, което криеше, както споменаваше Лудия брат, не можеше да се забележи сред естествените скални пукнатини.

Най-важното! Същото дърво, човекоядец или не, за което разказваше пергаментът, стоеше на означеното място. По-право не дърво, а гигантско подобие на агава, разперило тъмнозелени триметрови листа, осеяни с остри шипове. В средата на огромната им розетка се извисяваше петметрово стъбло, отрупано с бели цветове, от които се носеше упойващо ухание.

От цялата околност, дива и сурова, лъхаше спотаена невидима заплаха. И въпреки неудържимото му нетърпение, здравият разум все пак надделя.

Трябваше да почака до утре! Струваше му се, че наоколо се мяркат някакви безшумни сенки. Обяснението беше напълно естествено — внушение, следствие на суеверните брътвежи на малгаша и подозрителните подмятания на българина, с които като че ли умишлено целеше да го уплаши.

Пещерата нямаше да му избяга за една нощ. Той се покатери на най-близкото дърво, върза за един клон торбата с провизиите, за друг — жилетката с динамита и се разположи в едно разклонение.

Из гората виеха полумаймуни. От вейка на вейка скачаха макакови лемури. Ето един от тях се метна във въздуха, но отгоре му връхлетя хищна птица. Сова или ястреб — човекът не видя. В същия миг, като че ли напук на всички аеродинамични закони, лемурът прекъсна полета си и падна отвесно надолу. С тая ловка маневра спаси живота си. Тупна като топка на земята, а оттам светкавично се покатери по най-близкото стъбло.

Отец Доминик притихна, зърнал с края на окото си бавно приближаващия подобно на боа лемур ай-ай.

Без да го забележи, иначе тъй предпазливото животинче достигна на два метра от него. Спря се и започна да почуква по кората със средния си пръст. Ама какъв пръст! Сякаш само кост. По-скоро метална кука! После, чул каквото очакваше, лемурът загриза със зъби кората и мушна сухия си пръст вътре. Закачи тлъстата личинка и я измъкна начаса.

Като че ли най-много легенди се разказват за ай-ай. Малгашите са убедени, че който го убие, все едно подписва смъртната си присъда. Говорят и друго. Ако заспиш и той ти направи възглавница от съчки под краката — ще загинеш скоро, но ако възглавничката се окаже под главата — ще забогатееш.

Мисионерът вече нямаше нужда от никаква възглавничка. Богатството беше близо. Оставаше само да протегне ръка…

А цял живот не му бе вървяло. Време беше най-сетне да му провърви. Заслужаваше го. След толкова лишения и изпитания.

Нежелан бе дошъл на тоя свят. От никого. Даже майка му, родната му майка, го бе зарязала. Едни бедни селяни бяха отгледали подхвърленото дете. И да искаха, не биха могли да го глезят. Щом проходи, го изпратиха подир гъските. После — с овцете. Не бе навършил десет години, когато го дадоха чирак при селския чорбаджия.

Година, две, три. Когато навърши тринайсетте, взе първото си самостоятелно решение. Избяга в града. Търсеше спасение там, а колко жестоко го посрещна той! Никой не му протегна ръка, никой не му предложи работа, никой не му даде коричка хляб.

Щеше да потъне от срам, когато измъкна неизядена кифла от кофата за смет. После почна редовно да претърсва тия кофи. Това беше първата крачка. Да не разчиташ на своя труд, а да се ползуваш от чуждото, макар и захвърлено. После от случайни другари научи повечко. Убеди се, че такива като него са лишени от правото да изкарват хляба си. А се срамуваха да просят. Просията им изглеждаше обидна, унизителна. Предпочитаха сами да си присвояват това, което име нужно. Проумя цената на парите. На тия пари, които се спотайват в чуждите джобове и които, за да ги ползува, трябва да си ги вземе оттам. С ловкост или със сила. А в града това не е чак толкова трудно. На село всички те познават. Следят всяка твоя крачка. В големия град никой не те познава, никой не се интересува от теб. Ражда се някаква стръв за придобиване. Да придобиваш, да трупаш вещи, да задръстиш дома си с вещи, потребни и непотребни, само и само да задоволяваш чувството си на притежател. Чувство, раздуто до абсурд. Че ти имаш повече от другите. Неудържим нагон за самоизтъкване. „Хипертрофиран култ към вещите — както казваше абат Амброзий. — Разкошът е всесилна съблазън на Сатанаила.“