Зеленият вампир

Дълго след това Ратулу не можеше да дойде на себе си, полузадушен, зашеметен от неочакваното нападение, пък и замаян от наркозата.

Когато най-сетне се опомни, той продума тихо:

— Този, който е спасил живота ти, е повече от брат. Искаш ли да станем кръвни братя? Аз да ти бъда не слуга, а брат. Защото слугата винаги може да те изостави, братът — никога. Да те следвам в гората, да ти помагам — пък може и аз някога да ти се отплатя така.

Стамов отдавна изпитваше благоразположение спрямо добродушния и честен момък, но този път склони за това повече от любопитство:

— Да станем!

Момъкът се усмихна, едва сега поразколебан:

— Преди това ти трябва да знаеш с кого се побратимяваш. Аз съм роден в деветия лунен месец — значи прокълнат. Такъв може да погуби родителите си. Затова давели родените през тоя месец деца. Или пък ги слагали пред обора. Баща ми и майка ми предпочели второто. Оставили ме пред входа и пуснали зебутата. И те не ме сгазили. Това означава, че магията е отстранена. Но все остава нещо — лошото чувство у хората. На такъв човек цял живот не му върви, все не успява. Каквото и да захване…

Стамов не се опита да го убеждава, че това са глупави суеверия. Този е най-безрезултатният начин за борба със заблудите. Само каза:

— Когато се побратимим, у теб ще премине кръв на вазаха чужденец. А вашите магии, както знаеш, са безсилни срещу вазаха.

Свечеряваше се бързо. Черни сенки запълваха долините и горските усои, но през пролуките на листата се виждаше как се разгаряше като огън отсрещният планински връх под лъчите на аления залез. Съседните хребети вече бяха обгърнати в прозрачен теменужен полумрак. Зловещи сенки оплитаха като паяжина, обезличаваха цветове, листа и клонаци, превръщаха доскоро живата гора в някаква непрогледна бездна, душна, замайваща и заплашителна, от която като из преизподнята проехтяваха злокобните крясъци на лемурите.

Разлетяха се облаци от нощни пеперуди, водни кончета, бръмбари, скакалци, горски дървеници. И легиони комари, които се въртяха наоколо, без да хапят. Несъмнено мъжки, тръгнали на брачно свиждане с очакващите ги кой знае къде кръвожадни невести.

Ето прелетя огромна нощна пеперуда патула. Стамов, който отдавна търсеше такъв екземпляр за своя приятел ентомолог в България, посегна да я хване. Ала Ратулу спря ръката му:

— Недей! Голямо фади — дух на жесток магьосник! Който я убие, умира.

Стамов отпусна ръка. И без това бе изтървал рядката си находка. Помисли си: колко е тежък животът им — на тия деца на природата, сковани от безброй фади, задушавани от ужасите на суеверията.

Убитата птица, която бе донесъл Ратулу, вече се бе опекла на огъня. И двамата пристъпиха към обреда на кръвното братство. Ръководеше го Ратулу.

— Кое е истинското ти име? — запита момъкът.

— Иван.

Малгашът се усмихна:

— Докато почнеш да го изговаряш, и трябва да свършваш. А виж, у нас е друго. Колкото е по-дълго името, толкова е по-важен човекът. Моето например е Ратулудзанахари, което значи „Дар от бога“.

И посегна да запретне нагоре ризата му.

— Сега ще се порежем да потече кръв.

Резна своя корем, после прекара ножа по корема на Стамов. И обърса кръвта с черния дроб на опечената птица.

Тогава с най-тържествен глас произнесе заклинанието:

— Слушай, Андриаманитра!

Той се сепна, но скоро се окопити:

— Той е малгашкият главен бог, а сега — вашият бог отец…

След което продължи:

— Събрали сме се да извършим клетва за дружба по кръв ние, Иван и Ратулудзанахари. Искаме да станем роднини и да се обичаме един другиго, макар че не произлизаме от едни и същи родители. И запомни, Андриаманитра! Който наруши клетвата, нека се прости е живота! Нека се строши вратът му! Ако се наведе, да го погълне земята! Ако се изправи, да го убие небето! Да не намери ни педя земя, където да има убежище!

Раздели на две черния дроб с избърсаната кръв на двамата, подаде единия къс на Стамов, а другия изяде той.

— Сега вече сме братя, Иване! Повече от братя!

И добави:

— Аз вече не съм малгаш, ти не си само вазах. Ние сме братя, които нямат тайни помежду си. Зеленият вампир вече не е фади за Иван. Вече можеш да знаеш всичко, което зная и аз!

Той приближи и прошепна едва чуто:

— Питаш за майка ми. Ще ти кажа. Отвлякоха я третретретре. А оттам няма връщане. Нито срещу пари, нито срещу смелост. Знам къде е пещерата им, макар да не съм ходил там. Защото е фади. Всички в племето ми я знаят. Пред нея расте дърво. Зеленият вампир. Зеленият вампир яде и хора. Там е Веломоди, майка ми. Пък кой знае дали Зеленият вампир вече не е изял и нея?

Той отпусна ръце.

— Това е, брате! Вече нямам никаква тайна от теб…

Третретретре

Отец Доминик, разгневен от бягството на носачите, мислеше как да ги накаже после, когато се завърне в селото им. Дали да ги отлъчи от църквата, което всъщност нямаше да ги уплаши особено, защото не те него, а той тях търсеше, или да се оплаче на властите, да ги съди за обезщетение, което пък щеше да го злепостави като духовен пастир.