Зеленият вампир

Разсъмваше се. Мракът пълзеше към най-гъстите шубраци. Разлетяваха се птици и пеперуди. Дневните лемури излизаха от укритията си да се погреят на слънце и да пооправят козината си. Заскрибуцваха цикади. Наоколо ровеха едри попови прасета, каквито в родината си не бе виждал, гонени от тромави нелетящи овчарски яребици. Притичваха страхливи тенреци и земеройки.

А това? Дори той, привикнал с чудесата на тоя остров, трепна. Хамелеон, дълъг цял метър, ще речеш, истински динозавър, възкръснал отпреди десетки милиони години, стоеше на клона над главата му и без да мръдне, като препариран, нещо повече — като механична играчка го разглеждаше с едно око, докато в същото време не отместваше другото от клекналата на една крачка пред него дървесна жаба. Според малгашите хамелеонът е безсмъртно същество, което не се храни. Живее само от въздуха.

Днес и този отново доказа свръхестествената си способност. Отец Доминик само се досети какво е станало, без да долови кога гърбавият ловец бе изстрелял и прибрал като харпун езика си със залепналата за него жаба. Друго не видя, само празното място на жертвата и доволното преглъщане на хищника.

Минута след това на освободеното място кацна едра пеперуда комета с удължени като опашка крила. Кратко премерване на хамелеонското око и тя също изчезна в беззъбата му уста. Само опашката й остана да виси извън нея.

Внезапно мисионерът трепна, дочул човешки гласове. Дали не се връщаха носачите му, засрамени от постъпката си? На пътеката излязоха двама души, малгаш и европеец. Та той ги познаваше! Единият беше оня особняк българин, който предпочиташе дружбата с туземците, когато не кръстосваше гората. Твърдеше, че е ботаник. И документите му бяха от ЮНЕСКО, но каква ли друга задача изпълняваше зад официалната си мисия? Какви ли скрити намерения спотайваше в главата си? Нима самият отец Доминик би се натикал в тая джунгла, ако не го примамваше насам тайната на Лудия брат?

Той разлисти молитвеника, така да го заварят новодошлите — съсредоточен в молитва.

Ратулу приклекна пред него.

— Живей до дълбока старост, уважаеми отче!

Мисионерът си даде вид, че се е сепнал от неочакваната им поява.

— Бъди благословено, чадо мое!

И го прекръсти.

После се обърна към Стамов:

— Каква приятна изненада, мосю! Как така ни събра бог в тоя пущинак?

Биологът протегна ръка.

— Здравейте! Аз нали все из тоя пущинак се ровя. Такъв ми е занаятът. В градовете листче не остана, та камо ли работа за ботаници. Ами вие? Тук няма човешки души за спасяване.

Мисионерът подуши иронията в думите му. Дали не бе срещнал носачите и от тях да бе разбрал какво се е случило? По-добре беше да се придържа, доколкото е възможно, до истината.

— Напуснаха ме негодниците! Зарязаха ме безпомощен тук. Уплашиха се от някакви привидения. Третретретре и разни други караконджовци…

— Третретретре! — озърна се настръхнал Ратулу.

Отец Доминик се засмя:

— Очите на страха са големи. Все им се привиждат зли духове…

Иван Стамов запита сериозно:

— Вие не вярвате ли в съществуването на тия тайнствени същества?

— Нима пък вие вярвате? Човек на положителната наука!

— Положителна наука не значи отрицание на всичко, което не си видял. Ето и вие, не сте видял бога, а вярвате в него.

— Мосю, не светотатствувайте! Бог е едно, злият дух на диваците — друго.

Стамов вдигна ръка.

— Не става дума за духове. А за реално същество. За каквото говорят навред по света местните хора. Йети в Тибет, човекоподобна маймуна курупира в Амазония, горският дух патон в Калифорния, агове в Африка…

— И никой досега не ги е фотографирал — усмихна се отец Доминик. — Нито е донесъл скелет или поне едно зъбче от тях.

— Допреди години никой не бе виждал окапи, горската жирафа, и латимерията, и архитевтиса, гигантския кракен. Но се оказа, че съществуват…

Мисионерът се прекръсти три пъти:

— Зле е тръгнал светът, щом като културни хора почнат да вярват в зли духове.

Стамов поклати глава.

— Нали ви казах, не говоря за духове, а за живо същество. Не знам дали има снежни хора, за които допускат, че са последните оцелели австралопитеци, едни от най-древните прадеди на човека. На нас тримата…

Отец Доминик се прекръсти пак:

— Моля ви! Недейте с тая дарвинова ерес! Прадеди! Може на вас. И на Ратулу… Не и на мен…

Стамов го схвана като шега.

— Аз не се срамувам, че съм произлязъл от маймуна. Напротив, гордея се с постигнатото. Иначе, ако всичко ми беше дадено наготово от бога, подхвърлено като на просяк, щях да се чувствувам обидно.

И подметна:

— Нима не сте чували за говорещи лемури? За превърнати в лемури хора?

Двамата разговаряха на френски, затова Ратулу не ги разбираше добре. Той се бе загледал в нещо под съседния храст.

И изведнъж прошепна с пръст на устата:

— Третретретре!

Двамата се обърнаха към него.

— Ето! — той посочи влажната пръст. — Следите му!

Биологът се наведе. Наистина стъпките личаха ясно. Почти човешки, само че по-малки, по-тесни, с раздалечен от останалите пръсти палец. И само по показалеца се виждаше отпечатък на остър хищен нокът.

— Безспорно лемур! — рече замислен Стамов. — Ходи изправен. И по-едър от познатите видове.