XIV колония

— Когато се обади да ми кажеш за „Мат в два хода“, се наложи доста да помисля. Бяхме чули, че четирима агенти били изпратени тук със специална мисия. Спомням си това, защото кодовото име на всеки от тях било шахматен ход. Последният етап от мисията се наричал „Мат в два хода“. Но ние така и не научихме съществена информация. Андропов почина през февруари осемдесети четвърта и оттогава нищо. Казахме си, че няма от какво повече да се боим, че историята е приключена.

— А може и да не е.

— Ако Андропов бе живял, щеше да блокира всякакви реформи — продължи Крис. — При това щеше да стъпче Източна Европа. И тогава всичко щеше да се развие другояче. Но той взе че се разболя и умря. И проблемът се реши. След още година дойде Горбачов и останалото е история.

— Рейгън знаеше точно откъде да го подхване.

— Определено. Но сегашното разцепление в руското правителство ме безпокои. Хората на Даниълс знаеха как да се справят с такива ситуации. А нямаме представа как биха постъпили новите. Преходните периоди винаги са деликатни.

— Какво мислиш, че ще стане сега?

Крис обмисляше внимателно въпроса, особено след онова, което Стефани й бе казала за Двайсетата поправка.

— Встъпването в длъжност на новия президент е след броени часове — каза тя. — Разбира се, логиката показва, че Зорин би желал да удари клетвената церемония. Всичко сочи натам. Но първо трябва да открие една над двайсет и пет годишна бомба в куфар и да се надява все още да работи. После, дори да работи, това нещо трябва да се разположи много близо до целта. Да, това е ядрено устройство, но малко. Във Вашингтон е пълно с кучета, детектори за радиация, сензори за параметрите на околната среда — всичко необходимо. И хората са нащрек. Шансът това нещо да бъде поставено достатъчно близо, за да елиминира всички участници, е нулев.

— Което обаче не спира Зорин.

— Знам. Аз също съм притеснена.

— Какво повече от нас знае той?

Крис вдигна рамене.

— Трудно е да се каже, но трябва да е нещо, което му върши работа.

Тихи звънчета прекъснаха уединението им. Беше телефонът на Крис. Тя посегна към кухненската маса.

— Очаквах този разговор.

— Да изляза ли от стаята?

— О, не. Това те засяга.

51

Люк се движеше по шосето на северозапад от Вашингтон в посока Мериленд. Агенти на Тайните служби бяха върнали колата на Фриц Стробъл на собственика му, а на него му бяха предоставили безличен седан без обозначителни знаци. Неговият мустанг сигурно още се въргаляше из онова гробище за коли във Вирджиния, където щеше и да си остане, понеже не си бе дал труд да го застрахова изцяло, беше платил само задължителното; все пак не го бе купил, за да прави с него каскади по шосетата. Сметката за реставрирането му щеше да възлиза на много хиляди долари — далеч повече, отколкото можеше да си позволи да налива в една петдесетгодишна кола.

Беше поспал няколко часа и дори бе закусил. Стефани му позвъни около 7 сутринта и му каза какво иска от него, като му продиктува адреса на Лорънс Бегин — сегашния президент на Братството на Синсинати в Джърмънтаун, щата Мериленд.

— Трябва да знаем всичко за Четиринайсетата колония — каза му тя. — Имаш разрешението ми да се проявиш в пълния си чар.

При тези й думи Люк се усмихна. Обикновено Стефани изискваше от хората си дипломатичност. Не и този път.

Люк усещаше, че събитията ускоряват ход; тя му каза, че Малоун и Касиопея са се върнали в Щатите и се занимавали със Зорин. Мобилният телефон на Аня бил още у нея и тя го държала включен, но засега не бил звънял. Тя го увери, че когато Зорин позвъни, те ще бъдат готови.

В това той не се съмняваше.

Стефани никога не влизаше в бой неподготвена. Дори вчерашното й уволнение не й се бе отразило. Но може би това се дължеше и на факта, че имаше зад гърба си президента на Съединените щати. Макар и само за още няколко часа.

Той откри адреса в едно предградие на Джърмънтаун. Къщата на Бегин се оказа голяма, правоъгълна, облицована с боядисани в бяло дъски, кацнала на върха на малък хълм сред други подобни стари къщи. По нещо напомняше дома на Чарън във Вирджиния, включително с портата от ковано желязо, след която вероятно започваше застлана с чакъл алея за коли. Люк отби от шосето и тръгна по алеята под тунела от голи дървета към къщата.

Две неща моментално привлякоха вниманието му. Паркираният зад дърветата в края на алеята автомобил. И разбитата входна врата на къщата, която висеше полуотворена на пантите си.

Той спря колата, стисна в ръце беретата и се затича към входа, но не влезе, а се спря на прага, като се ослушваше за шумове. Нищо. Надникна вътре и видя входно антре, обзаведено със старинни мебели.

Люк влезе и застана опрян с гръб в стената, като оглеждаше огрения от слънцето интериор за признаци на опасност. После хвърли поглед в една-две стаи и веднага забеляза обърнатите мебели, разпраните тапицерии, изтърбушените кресла, разпилените по пода книги. Бюрата бяха претършувани, с извадени чекмеджета, чието съдържание се въргаляше наоколо. Сякаш ураган бе минал през стаите. Някой явно много бе държал да открие онова, което търсеше.