— Колата тук ли се връща? — попита Малоун.
— Така казаха.
— Вие имате джипиес устройства на всички автомобили, нали така?
— Разбира се. Можем да ги издирим, ако се наложи.
— Искаме да проследим тази кола.
52
Стефани слушаше внимателно, докато мъжкият глас отсреща, сух и дрезгав, й казваше неща, които никога не бе чувала. Очевидно през 80-те, докато тя беше ангажирана с „Пас напред“, други също бяха работили усърдно по дестабилизирането и подкопаването на съветския режим.
— Интересни времена бяха — каза мъжът. — Сигурно помните, че Андропов беше шеф на КГБ, когато се опитаха да убият Йоан Павел. Одобрението за операцията трябва да е дошло от него.
По-нататък той й обясни как Андропов е бил убеден, че избирането на Йоан Павел за папа е било замислено от Ватикана като противодействие на съветското влияние в Полша, част от целенасочен план за подкопаване на Съветския съюз. Това беше абсурдно, разбира се, но в крайна сметка обстоятелства, възникнали извън Църквата — и най-вече избирането на Роналд Рейгън за президент на Съединените щати — бяха довели точно до това.
— Андропов твърдо вярваше, че папата е опасен, най-вече със своя чар, особено пред медиите. Той не преставаше да се възмущава как Йоан Павел ухажвал тълпите с евтини номера. Слагал си шапка на шотландски гвардеец в Англия, ръкувал се с хора по улиците или целувал малки деца — изобщо държал се едва ли не като кандидат за политически пост. Андропов се ужасяваше при мисълта на какво още е способен папата.
И с право, тъй като всяко негово действие беше съгласувано с Америка. Странно обаче, че нито Рейгън, нито папата някога я бяха предупреждавали за Андропов.
— КГБ използва българска връзка за атентата срещу Йоан Павел. Това го знаем. Бяха подбрали внимателно стрелеца. Али Агджа беше перфектното алиби: глупав и слабоволев човек, който не разбираше в какво се е набъркал. Само бръщолевеше някакви несвързани глупости. Спомням си как папата отиде в затвора и му прости. Какъв брилянтен ход!
В чието организиране бе участвала и тя.
Решението беше на Йоан Павел, но Рейгън го бе одобрил.
И така, през 1983 г., две години след атентата, папата се бе срещнал на четири очи с Агджа, който в емоционален пристъп се бе разплакал и бе целунал папския пръстен. Снимки и репортажи за случилото се дълго заливаха пресата наред с твърдения за евентуалната връзка между опита за убийство и Москва.
— Когато Андропов пое поста генерален секретар, се чуха гласове, че трябва да очакваме неприятности. Той знаеше какви ги вършим в Източния блок. Раздавахме пари на дисиденти, осигурявахме логистична подкрепа, тихомълком подавахме разузнавателна информация на правителствата им, дори решавахме по някой и друг техен проблем.
Стефани знаеше какво означава това. Убити хора.
— После Андропов се разболя и знаеше, че дните му са преброени. Лекарите му даваха осем месеца. Тогава стана страшно. Той нямаше какво да губи, а в Кремъл имаше и други хора, готови да скочат с него в пропастта. Когато Крис ми се обади да ме пита за „Мат в два хода“, аз веднага си спомних. Мислехме си, че това ще бъде последният ход на стария руснак.
Стефани се чудеше чий ли е този глас, но беше достатъчно съобразителна, за да не попита. Ако Крис бе искала да знае, щеше да й каже. Най-вероятно някой от ЦРУ. От висшия ешелон. Човек, който познаваше играта. Нито успехи, нито провали се разгласяваха публично. Агенцията неслучайно беше разделена на отдели, които не комуникираха помежду си; в миналото бяха погребани толкова тайни, че нямаше как един човек да ги знае всичките. А големите, истински важните? Те никога не се записваха на хартия. Което не значи, че не се помнеха.
— Андропов мразеше Рейгън. Всички очаквахме КГБ да се опита да го очисти. Към края на осемдесет и трета всички признаци бяха налице. Съветският съюз беше изправен пред сериозни икономически трудности. Имаха проблеми и с ръководството. Страната им бе станала неуправляема. Кремъл се беше фиксирал в американските президентски избори. Крис спомена, че сте чели едно комюнике, което бяхме прехванали. Имаше няколко такива. Нулевата поправка. Така наричаха Двайсетата.
— Знаете ли защо?
— Защото, ако атаката успеела изцяло, нямало да остане жив човек, който да поеме държавното ръководство.
— Как е възможно това?
— Не съм учен конституционалист, но си спомням да съм чувал, че ако с един удар елиминираш новоизбраните президент и вицепрезидент, председателите на Камарата на представителите и на Сената, преди новият президент и вицепрезидент да са положили клетва, оставали членовете на кабинета, които имали право да поемат властта по силата на закон, приет от Конгреса. Въпросният закон обаче бил изпълнен с недомислици. Не било ясно дали по Конституция държавни служители изобщо могат да заемат този пост. Щели да пламнат такива вътрешни битки за власт, че нямало да се знае кой управлява. Битки, които КГБ активно щяло да подклажда. Те толкова пъти са манипулирали нашите медии, че нищо не би ги спряло да го направят още веднъж.
— И каква е била целта? — попита Стефани.