XIV колония

Стефани прибра съботния сутрешен вестник от пощенската кутия, преди да извърви късата пътечка до предната врата. Висок до рамото жив плет от подстригани чимшири отделяше малката градина от тротоара. Тя бе позвънила от хотела и знаеше, че Крис я очаква. Миг след почукването й вратата се отвори. Крис я посрещна на прага и я прегърна. Не бе посещавала от месеци старата си приятелка, макар понякога да разговаряха по телефона. Беше си все същата, каквато я помнеше — слабичка, стегната, излъчваща сдържано достойнство, с къса побеляла коса и сини очи. Наближаваше осемдесет години, от които близо петдесет бе работила за ЦРУ. Бе започнала като анализатор, но се бе пенсионирала като заместник-директор. Когато се създаваше отряд „Магелан“, Крис бе онази, която й помогна да формулира насоките за работата му и я насърчи да се стреми към пълната му независимост от политически влияния. През цялата си кариера Стефани упорито бе бранила тази своя професионална независимост.

— Кажи ми какво не е наред — започна Крис. — Бих ти предложила кафе, но знам, че го мразиш, а и не си дошла да се черпим.

— Така е.

Двете седнаха в кухнята и Стефани й разказа всичко, което се бе случило през последните дни, като завърши с думите:

— Искам да знам какво означава фразата „Мат в два хода“.

И двете не сметнаха за нужно да споменават факта, че Стефани беше уволнена. Такива бяха политическите нрави в този град и никой не разбираше това по-добре от Крис. Сериозна. Делова. Ефикасна. Това бяха трите неща, които Стефани безкрайно много уважаваше в тази жена и на които се бе стремила да подражава в ежедневната си работа.

— Спомням си го. Беше кодовото название на някаква шпионска операция, в която бил замесен лично Андропов.

Може би последният комунист от старата школа, Юрий Андропов беше като че ли най-опасният от съветските лидери. Хитър и потаен, той рядко правеше грешен ход. Стефани си спомняше за разследванията и арестите, извършени след идването му на власт. Мнозина от кръга около Брежнев едва бяха отървали кожата; някои бяха екзекутирани.

— Андропов не беше наш приятел — каза Крис. — За щастие, остана за кратко на поста генерален секретар, като през повечето време беше болен. През осемдесет и трета популярността на Рейгън бе ударила тавана. Беше оживял след атентат и притискаше Съветския съюз по всички фронтове. Източна Европа пропадаше. Полша беше пред взрив. Желязната завеса се пропукваше. Брежнев бе умрял през ноември и на негово място бе дошъл Андропов. Никой не очакваше нищо добро от това. Андропов бе смазал Унгарското въстание през петдесет и шеста и Пражката пролет през шейсет и осма. Като глава на КГБ бе мачкал дисиденти, след това бе подкрепил инвазията в Афганистан. С две думи: гадно копеле. При него Съветският съюз нямаше шанс да се промени, а с избирането му за генерален секретар Студената война определено беше започнала да се сгорещява. Затова ние удвоихме усилията и повишихме равнището на разузнавателните операции. Аз прекарвах сума време на Капитолийския хълм да лобирам за повече пари. Един ден на бюрото ми попадна „Мат в два хода“.

— Значи е истина онова, което ми каза Осин? Имало ли е съветски оръжия в страната ни?

— Не успяхме да го потвърдим. Но КГБ бяха доста добри. А нашата вътрешна сигурност по онова време нямаше нищо общо с това, което е сега. Всеки можеше да вкара всичко в страната. Андропов мразеше Рейгън, а Рейгън трудно се оправяше с него. По онова време имахме агент в Кремъл. Добър при това. Всичко, което ни подаваше, беше злато. И той ни каза, че Андропов готвел нещо. Ако Източна Европа, особено Полша, не се успокояла, Андропов се готвел да направи така, че Рейгън да не дочака втори мандат.

Тя си спомняше напрежението в Държавния департамент, когато бе съобщено, че Андропов е избран за генерален секретар. На Джордж Шулц тази перспектива не му допадаше, но той бе овладял ситуацията. Нищо около „Пас напред“ не се променяше. Всичко продължаваше както преди. Йоан Павел бе посетил отново Полша през 1983 г.; триумфалната му обиколка из страната се бе превърнала в седемдневен празник за поляците. Стефани бе съгласувала времето за това посещение по такъв начин, че да прозвучи като пряко предизвикателство срещу намеренията на Андропов.

— А не започнахте ли разследване след тази заплаха? — попита сега тя.

— По онова време Съветите непрекъснато ни плашеха с какво ли не. Никой обаче не смяташе, че Съветският съюз иска война с нас. Тя би била неизбежна, ако се бяха опитали да направят нещо. И те за нищо на света нямаше да я спечелят.

Дори това да бе вярно, днес една такава заплаха щеше да се възприеме много по-сериозно. И с основание.