XIV колония

Но какво общо имаше това с Александър Зорин и липсващите руски ядрени бомби? Дали Зорин разполагаше с тази информация и сега планираше атака в деня на полагането на клетва? Това бе сякаш логичният извод предвид и факта, че Котън бе докладвал за интереса на Зорин към Нулевата поправка. Със сигурност в понеделник цялата държавна власт, с изключение на определения за правоприемник, щеше да се събере от западната страна на Капитолия, за да наблюдава встъпването в длъжност на Уорнър Фокс.

Но какво ли би спечелил Зорин?

Котън бе научил още нещо.

„Мат в два хода.“

Дани й бе казал, че очаква от Осин допълнителни подробности. Но тя знаеше по-пряк път към нужната й информация.

49

Зорин гледаше втренчено към отсрещния бряг. С Кели бяха прекосили залива за по-малко от два часа. Бяха свалили платното и хвърлили котва на около половин километър от брега. В каютата долу откриха две койки, някакво резервно снаряжение и спасителни жилетки. Сега бяха слезли там. От прозореца се виждаха кей и яхтено пристанище. Ийстпорт изглеждаше чаровно малко градче, известно единствено с това, както му бе обяснил Кели, че било най-източното населено място в Щатите.

Зорин се качи на задната палуба и се заслуша в далечния плясък на малките вълни, които се разбиваха в скалистия бряг. Северният вятър го прониза до кости. Спомни си за един друг мразовит ден преди много време на полуостров Камчатка, когато шест военнослужещи бяха отвлекли самолет Ту-134, пътуващ за сибирските петролни полета. Двама от 74-те пасажери бяха убити, а самолетът повреден. Така бе станал временно негоден да отлети на запад, където войниците искаха да ги откара. Въпросния ден Зорин бе прекарал на малък катер на около половин километър навътре в морето под пронизващия арктически вятър. Накрая той и още трима от Спецназ бяха излезли незабелязано на сушата и бяха щурмували самолета, убивайки и шестимата похитители.

Той беше много добър в онова, което вършеше. Уважаваха го. И се бояха от него.

После всичко това бе изчезнало изведнъж.

— Виждал ли си какво стана с Горската база? — попита той Кели.

Така наричаха помежду си сградата на Първо главно управление на КГБ.

— След онази вечер с Андропов не съм се връщал там. Така и не ми се удаде възможност.

— Имал си късмет. Щеше да умреш от срам. Бях през деветдесет и четвърта. Сградата се руши, мазилката се рони, вътре мръсотия. Навсякъде вони на спирт и цигари. Сградата, както и самите ние, беше оставена на произвола.

Призляваше му само при мисълта за всичко това. Умни, лоялни, уверени в себе си мъже бяха прекършени. Но омразата беше гориво за застаряващата му душа. Като офицер на задгранична служба той знаеше, че всичко е временно. За него родината беше Москва — позната и своя, но откакто този свят бе престанал да съществува, всякакъв разум и логика го бяха напуснали.

— Иска ми се едва ли не да бях на твое място — каза Зорин.

— Аз никога не забравих, че съм офицер от КГБ. Нито за миг. Освен това лично Андропов ми бе възложил задача. Това означаваше нещо за мен, Александър.

Както бе означавало и за него.

Той се заслуша в плискането на водата в корпуса. Скоро щеше да съмне. Вятърът не отслабваше, повърхността на водата беше като набръчкан станиол. Кели бръкна в раницата си, извади карта и фенерче и разстла картата върху палубата.

— Ние сме тук — каза той, като насочи лъча към североизточния ъгъл на Мейн. — От тук ще тръгнем на запад към Бангор, откъдето ще поемем по междущатско шосе деветдесет и пет на юг. По него ще можем да караме бързо. До вечерта ще бъдем на нужното място.

— Предполагам, че няма да ми кажеш повече подробности?

— Нека да откриваме нещата заедно, едно по едно.

Зорин не беше в изгодна позиция да спори, затова си замълча. Той погледна над палубата към града в далечината.

Съединените американски щати.

Колко време не бе идвал насам…

— Как ще стигнем до твоята магистрала, за да тръгнем на юг? — попита той. — Ако откраднем кола, може да си създадем проблеми.

— Затова ще постъпим по лесния начин и ще наемем. Аз съм американски гражданин с канадска шофьорска книжка. Не би трябвало да бъде проблем. Някой в Америка знае ли за теб?

— Не се сещам. От Москва явно ни наблюдават, но в момента нямат никаква представа къде сме.

Сети се за Аня и се запита как ли се оправя. Още носеше в себе си телефона, идентичен с нейния, и тази вечер щеше да се опита да се свърже с нея.

— Ами СВР? — попита Кели. — Те очевидно са знаели, че идваш при мен. Но защо досега не са установили връзка?

— Защото не е имало причина или може би просто не са знаели всичко.

— Знаят ли за „Мат в два хода“?

— Възможно е. Те също могат да намерят старите архиви. И други архивари може да знаят онова, което ми бе казано на мен. Сигурно се пробват слепешком, като се надяват с теб да ги отведем до скривалището.

Той отново хвърли поглед към брега. В привидното провинциално спокойствие на Ийстпорт имаше нещо загадъчно и злокобно.

Дали СВР не бяха вече тук?

Дали не го чакаха?