Описанието и регистрационният номер на откраднатия служебен автомобил бяха разпространени до всички полицейски участъци в радиус от сто километра около столицата. Екипи преглеждаха записите от камерите по шосетата с надеждата колата да се появи отнякъде. Но тя знаеше, че такива съвпадения стават само на кино. В този град живееха много хора с безброй коли. Камерите по шосетата бяха стотици, заснетите часове записи — хиляди.
Тайните служби бяха поставили под контрол скривалището, но от ядрени устройства нямаше и следа. И, което бе още по-лошо, те нямаха представа как изглежда Зорин. В американските бази данни нямаше негова снимка, а руснаците отказваха да им предоставят такава, дори да я притежаваха. Човекът от доста време не беше в играта. Но Котън и Касиопея можеха да го разпознаят, ако го видят. Кели също се бе оказал костелив орех, понеже за него не се знаеше почти нищо.
Вратата се отвори и Сю влезе.
— Как е баща ти?
— Ще се оправи, но трябва да минат няколко дни.
— Трябва да знам какво се е случило.
— Трима мъже нападнаха къщата с гранати. Аз успях да избягам през прозореца. Отвътре чух изстрели. Пожарникарите ми казаха, че са открили труп, явно Люк бе успял да обезвреди единия. Аз застрелях другите двама отвън. Успяхме да изведем баща ми, но той получи пристъп. Люк остана вътре.
— Знаеш ли защо?
— Не. Когато баща ми и Люк влязоха в спалнята, аз останах да пазя отвън. Търсеха дневника на Талмидж, но нямам представа дали изобщо са открили нещо.
И все пак Люк бе рискувал живота си, за да остане в горящата сграда.
Иззвъня телефон. Не беше нейният, а този на Аня.
— Би ли изчакала за минута отвън? — помоли Стефани.
Когато Сю излезе, тя извади телефона от джоба си; беше го носила със себе си още откакто Люк го бе извадил от смачканата кола на Петрова.
— Аня? — каза мъжки глас, когато тя отговори.
— Здравейте, другарю Зорин. Не, не е Аня.
Мълчание.
— Казвам се Стефани Нел, от Министерството на правосъдието на Съединените щати. Знам какво сте намислили.
— Съмнявам се.
— Помислете пак. Телефонът й е у мен.
— Къде е Аня?
— Аня е мъртва.
— Как умря?
— При автомобилна катастрофа, докато се опитваше да избяга. — Тя реши да блъфира. — Знаем, че сте във Вашингтон и че разполагате с ядрена бомба. Открихме скривалището ви във Вирджиния.
— Това няма значение. Както сами видяхте, то е празно.
— И петте ли са при вас?
— Петте какво?
— Няма да стигнете до Белия дом.
— Аз съм вече там.
И разговорът прекъсна.
Истина или измислица? Невъзможно бе да се каже. Стефани погледна надолу към Люк. Онова, което той знаеше, сега бе по-важно от всякога. Всъщност то беше единствената им следа.
Зорин стоеше пред закусвалнята, като се опитваше да запази самообладание. Изключи телефона. Аня — мъртва?
Не беше изпитвал подобно усещане за загуба от смъртта на съпругата си и сега познатата болка го преряза през корема. Аня доброволно бе прегърнала неговата кауза, превръщайки я в своя. Дали се бяха обичали? Трудно беше да се каже; и двамата умееха да крият чувствата си. Но връзката с нея му бе носила удовлетворение. И сега съзнанието, че вече не е между живите, затвърди още повече решимостта му.
Това щеше да е неговата последна мисия.
Жената на телефона — Стефани Нел — бе научила оттук-оттам по нещо. Но той не беше вчерашен и усещаше кога блъфират. Тя знаеше за ядрените устройства, но не и дали бяха съхранявани в скривалището. И сега определено нямаше как да е наясно къде се намират. Но знаеше целта.
Белият дом.
За нейно съжаление, това нямаше да й свърши много работа. Изобщо нямаше да разберат откъде им е дошло.
Стефани нямаше как да възстанови връзката. Зорин беше изключил телефона си или може би вече го бе унищожил и се намираше някъде наоколо, свободен и необезпокояван.
— Сю! — извика тя.
Младата жена влезе обратно в стаята.
— Няма ли начин да говорим с баща ти?
— Той ще е в безсъзнание поне до утре. Докторът казва, че е имал късмет, че не се е задушил в дима.
Това стесняваше възможностите й за действие.
Мониторът до леглото на Люк чертаеше зигзагообразните си линии и писукаше ритмично. Тя се пресегна и натисна бутона за повикване на сестрата. Време беше да се знае кой е шефът. Сестрата се появи и тя й нареди да намери лекуващия лекар на Люк. Когато жената се опъна, Стефани показа значката си, за да е ясно, че това не е молба. Сестрата кимна и излезе от стаята.
— Кажи ми всичко, което знаеш — обърна се Стефани към Сю. — Както виждаш, не съм в настроение за излишни любезности.
— Баща ми разказа на Люк за дневника на Бенджамин Талмидж. Спомена, че Чарън може би го е държал в къщата си. Баща ми смяташе, че знае къде може да бъде, затова отидохме да проверим.
Аня беше търсила същото; сега Стефани разбираше защо Люк бе рискувал живота си.
— Нямаш ли представа защо е толкова важен?
— Допреди два дни изобщо не бях чувала баща ми да го споменава. Но той каза на Люк, че преди много време някакъв съветски агент може да го е виждал.
Същото бе казал и Питър Хедлънд.
Лекарят влезе в стаята и тя му обясни, че иска Люк в съзнание.