Малоун и Касиопея излязоха от Белия дом през портата откъм Пенсилвания авеню. Пешеходният участък от булеварда, който минаваше покрай Северната ливада, беше претъпкан с народ; при такива тълпи охранителните камери биха били напълно безполезни. Обикновено тази порта се използваше рядко, като през повечето време беше затворена от съображения за сигурност. Само по филмите я показваха като едва ли не единствения вход към президентската резиденция. Бяха му казали, че от нея до входната врата на Белия дом разстоянието е 55 метра. Което изобщо не беше много. От другата страна на сградата Южната ливада със своите няколко десетки декара площ беше естествен буфер; Източното и Западното крило бяха защитени от Екзекютив авеню — пешеходната алея, свързваща Белия дом и Министерството на финансите. Автомобилният трафик използваше портите откъм източната и западната страна на комплекса, които бяха далече от сградата.
Решиха да патрулират заедно, понеже не знаеха по какъв начин Зорин и Кели ще се опитат да проникнат в комплекса. Агенти продължаваха да наблюдават неотлъчно мониторите на видеокамерите; цялата охрана на Белия дом бе поставена в готовност.
Приближаването с кола беше практически изключено. Тук, откъм северната ограда, морето от хора представляваше естествен щит; улиците около Лафайет Парк също бяха затворени за автомобилно движение. Откъм южната страна имаше множество порти, всичките оборудвани със сложни охранителни системи за достъп. Но една шесткилотонна ядрена бомба до някоя от тях би свършила работа.
Той си припомни казаното от Даниълс. Изключваш прекъсвача в куфара и ако температурата не достигне критична маса, всичко е наред. В противен случай — бум!
— Толкова много хора… — промърмори Касиопея.
— Но той ще носи куфар, оглеждай се за куфара.
Всички бяха навлечени със зимни облекла, но малцина носеха нещо по-обемисто от малка раница на гърба. Много деца бяха седнали на раменете на родителите си, за да зърнат култовата бяла сграда. Оживените разговори бяха главно за това колко се вълнуват, че са тук в този момент. Малоун знаеше, че откъм южната страна на сградата вече прииждат официалните лица. Властта скоро щеше да се смени, а с нея — и лоялностите.
Телефонът му извибрира. Той го изрови от джоба си и отговори.
— Открихме колата.
Малоун се закова на място.
— Говори!
— На Петнайсета улица, движеше се на юг. Камерите я проследиха.
Малоун знаеше, че откъм Петнайсета улица гигантското здание на Министерството на финансите закрива Белия дом. Но след това пътят минаваше между Южната ливада и парка, наречен Елипсата. Оттам през една порта можеше да се влезе с автомобил в комплекса.
— Сигурен ли си?
— Успяхме да заснемем номера. Тя е. И се движи бързо.
Стефани забеляза, че вътрешното стълбище го нямаше, но една подвижна стълба бе оставена, подпряна на стената. Това означаваше, че разследващите екипи възнамеряваха да се върнат скоро.
Тя се изкачи по алуминиевите стъпала, като си мислеше, че такова нещо не й се бе случвало от десетилетия. В последния ден от кариерата си се бе върнала назад до редови агент, вършейки онова, което бе свикнала да възлага на хората си. Имаше нещо иронично в този финал, нещо, което й се искаше да не бе доживявала.
Вътрешния балкон на втория етаж, някога минавал над централното фоайе и свързвал двете крила, го нямаше. Стълбата беше опряна в горния си край до все още проходимия коридор, водещ покрай няколко обгорени врати към една стая в отсрещния край. Люк й бе обяснил, че там е главната спалня, докато Сю й бе разправила как пожарните екипи успели да угасят пламъците, преди да обхванат и тази част от къщата. От покрива не бе останало почти нищо и вътрешността на сградата бе изложена на природните стихии; сняг се задържаше по онези места, които бяха изстинали достатъчно през нощта.
Тя погледна часовника си. 10:46.
Макар подът под краката й да изглеждаше здрав, а стените — почти непокътнати, тя пристъпваше внимателно, докато дървената конструкция скърцаше от поривите на вятъра. Добра се до спалнята без произшествия и видя, че таванът се бе срутил, а от мебелировката бяха останали само овъглени парчета дърво. Откри вратата към дрешника и влезе, прескачайки обгорелите греди от тавана, които й преграждаха пътя. Вътре още миришеше на дим. Откри скритото помещение, което й бе описал Люк, а вътре — металния шкаф за документи, здрав и цял. Извади дневника и прочете за опожаряването на Белия дом и Капитолия от британците през 1815 г. Талмидж пишеше с възмущение за начина, по който американската пехота бе изоставила позициите си и бе напуснала града, оставяйки сградите и жителите му без защита. Очите й бягаха трескаво по редовете, изписани с обработен мъжки почерк; мастилото не бе избледняло за двата века, изминали оттогава.
Тя обърна страницата. И попадна на следния пасаж: