Сънят не идваше. Четири етажа по-надолу лампи осветяваха в кехлибарен цвят главния вход на хотела, таксита и лимузини идваха и заминаваха през цялото време. През нощта бе навалял сняг. Това работеше за тях. Хубавото време означаваше по-големи тълпи, повече неща за отвличане на вниманието, повече възможности за Зорин.
Телефонът й иззвъня.
— Дано новините да са добри — заяви тя, след като вдигна.
— Не са — отвърна Котън.
Стефани изслуша разказа му за случилото се.
— Имаме камери из целия град — успокои го тя. — Ще накарам да проверят записите. Тази кола все отнякъде трябва да се появи.
— Стига Зорин да е дошъл във Вашингтон. Може да е планирал въздушна атака от разстояние — прекъсна я той.
— Небето тук се охранява по-добре от земята.
— Оставям това на теб. Ние тръгваме за Белия дом.
Тя затвори и реши да си даде вид, че изпълнява уговорката си с Фокс. Набра номера на Личфилд. Идиотът вдигна на първото позвъняване.
— Няма ли доказателства за ядрена бомба? — попита той.
— Боя се, че не.
— Фокс ще иска да се придържа към плана.
— Разбирам.
— Ще бъда в Белия дом около десет — информира я той. — Ако има някаква промяна, дръж ме в течение и ще се погрижа той да реагира незабавно.
— Разбира се.
Стефани прекъсна разговора, като се мразеше дори заради фалшивата си готовност да съдейства. Така или иначе, по-късно днес щеше да подаде оставка. При мисълта, че би работила за тези хора, стомахът й се преобръщаше. Личфилд й стигаше. Щеше да намери какво да прави. Може би щеше да вземе пример от Котън и да се пресели в чужбина. Подобен вариант й се струваше все по-привлекателен.
Телефонът й отново иззвъня. Люк. Най-после. Тя отговори и чу отсреща женски глас.
— Казвам се Сю Бегин. Баща ми е Лорънс Бегин. Люк Даниълс беше дошъл да говори с него.
— Как е попаднал у вас телефонът на Люк?
— Люк е ранен. Взех телефона му от сестрата. Последно е звънял на вас, затова аз просто набрах номера. Познавате ли го?
Ледена ръка сграбчи Стефани за гърлото.
— Аз съм му началник.
73
Зорин се чувстваше по-спокоен. Бяха успели да задигнат колата на Малоун и да стигнат до Вашингтон без премеждия. Междувременно беше съмнало. Бяха взели със себе си и петте бомби заедно с електрическите кабели, които биха издали присъствието им в бомбоубежището. По пътя към столицата той беше разправил на Кели за случилото се в дачата. След това Кели му бе казал неща, които го бяха изумили; сега разбираше защо Андропов толкова се бе ентусиазирал от някакъв дребен исторически факт, привлякъл преди четирийсет години вниманието на наблюдателен служител от съветското посолство.
Оставиха колата до Юниън Стейшън, между милион други автомобили, като се надяваха никой да не реши да я търси там. В багажника се намираха четири от бомбите, готови да бъдат задействани. Още в убежището му бе хрумнала интересна идея, нов начин да отвлече вниманието и да намери работа на американците.
Преди да отидат да закусват, те бяха направили оглед на църквата „Сейнт Джон“. Сградата беше затворена за ремонт от година; цялата беше покрита със скеле, което стигаше чак до върха на кулата. Кели се бе притеснявал, че ще им се наложи да проникнат вътре много рано, преди да заприиждат богомолците. Сега това не беше необходимо, цялото каре беше заградено от висока метална ограда. Минеха ли през нея, никой нямаше да ги закача. Липсата на хора около обекта също им даваше възможност да скрият сред строителните отпадъци чантата, която бяха взели от наетата кола.
Църквата се намираше през една улица от Лафайет Парк. От другата страна на парка, само на триста метра, се издигаше Белият дом. Внушителната сграда беше ярко осветена още от ранната сутрин, готова да посрещне новоизбрания президент. След като приключиха с огледа, те влязоха на топло в едно заведение.
— Има още нещо, което трябва да обсъдим — каза тихо Кели.
Масите бързо се изпълваха с клиенти, чакащи нетърпеливо да бъдат обслужени. До ушите му достигаха реплики от разговори на туристи, политически спорове, клюки. Както едно време, беше заобиколен отвсякъде от основния си враг. Но това не беше обичайна неделна утрин. Днешният ден щеше да остане в историята.
И то по повече от един начин.
Зорин започна да яде пържените си яйца с наденица и препечен хляб.
— Няма да си тръгнем от тук, нали? — попита почти шепнешком Кели.
— Аз лично няма.
— От момента, в който отворих вратата и те видях, вече знаех, че и моето време е дошло. Твърде стар съм, за да се спасявам с бягство, да се оглеждам през рамо до края на живота си. Да се питам кога ли най-после ще ме открият.
— Няма къде да отидем — промърмори Зорин.
— Никой не ни иска, Александър. Само ние останахме от онова, което беше някога.
Той си спомни за военното училище, за школата на КГБ. Навремето никога не си бе представял, че ще е последният оцелял.
— Дадох си сметка — продължи Кели, — че тази мисия е еднопосочен билет за теб. Искам да знаеш, че за мен е същото.
— Ти си добър и лоялен офицер.
— Аз съм дете на КГБ. Родителите ми бяха офицери и ме възпитаха да бъда като тях. Не познавам друг живот.