— Патриции и плебеи — каза Бегин. — Така критиците гледали на новата нация. Също като в Древния Рим. Между хиляда седемстотин осемдесет и трета, когато Революцията приключила, и хиляда седемстотин осемдесет и седма, когато била приета Конституцията, в страната царял страх.
Впоследствие, обясни Бегин, когато и френски офицери, вече получили право на членство, започнали да даряват пари на братството, се появили нови страхове — от чуждо влияние и монархически уклони. Накрая, когато братството вече упражнявало контрол върху щатските законодателни органи и Конгреса, призивите за разпускането му ставали все по-гръмки.
— Обвинявали са ни, че сме противници на свободното държавно управление, че нарушаваме Конституцията. Че представляваме заплаха за мира, свободата и сигурността на Съединените щати. Ако не била личната намеса на Джордж Вашингтон, братството е щяло да бъде разпуснато. През осемдесет и четвърта той предложил мащабни промени, които в крайна сметка били приети, и заплахата намаляла.
Това означавало край на лобирането. Край на политическото заиграване и наследствените привилегии. Край на чужденците и техните пари. А за да се разсеят страховете от конспирации, общи събрания на братството щели да се свикват само по веднъж на три години. Всички сякаш били доволни от тази нова подобрена версия на организацията и постепенно ни забравили.
— А защо това не е краят на историята?
— През войната от хиляда осемстотин и дванайсета сме били призовани да помагаме на страната си — каза Бегин. — В качество, което влизало в противоречие с новия ни устав. Много наши членове били ветерани. Джеймс Мадисън бил президент на Съединените щати. Пожелал война с Великобритания и я получил. След това пожелал и окупация на Канада. Той се обърнал към братството, за да му състави план за инвазия.
— Който се оказал пълен провал.
— Може и така да се каже. В някои от дневниците на тази маса, засекретени още оттогава, се съдържат подробности за тези планове. За така наречената Четиринайсета колония. За жалост, военачалниците били некадърници. Впоследствие ние сме скрили тези планове. Преди трийсетина години сме прочистили от тях дори официалните си архиви. На мен ми бе наредено да ги унищожа, но не се реших да го направя. Колкото и да са неудобни като факт, колкото и да са спорни като решение, те са част от историята.
— Чарън знаеше ли за тези дневници?
— Разбира се, той беше пазител на тайните по онова време. Дневниците бяха у него. Но той наруши дълга си и позволи на външен човек да ги види.
— Знаеш ли кой?
Бегин отпи от чая си.
— Знам само, че е бил съветски дипломат, от посолството във Вашингтон. Не си спомням името и длъжността му. Това беше през седемдесетте или началото на осемдесетте. Брад го бе допуснал до секретните архиви, което беше абсолютно нарушение на правилата. Първия път махнахме с ръка, но когато това се повтори десет години по-късно, този път с американски гражданин, нашият президент го отстрани.
— Знаеш ли поне името на американеца?
— Не.
— Ако отворим тези пакети, вътре ще открием само плановете за инвазия на Канада от хиляда осемстотин и дванайсета, така ли?
Бегин остави чашата си на масата и зарови ръце в купчината от десетина опаковани папки на масата.
— Истинско чудо е, че са оцелели. Тези вакуумни пликове вършат работа. От доста време не се бях сещал за тези неща.
— Докато не ти се обади Хедлънд.
— Именно. Каза ми за рускинята, която била дошла в дома му, за престрелката.
— Още ли е жив президентът, който е уволнил Чарън?
Бегин поклати глава.
— Почина преди години.
— Хедлънд казва, че знаеш всичко. Но ми се струва, че и на теб ти липсват много парчета от пъзела.
— Братството е затворено общество. На никого не се месим, на никого не даваме да ни се меси. Днес сме благотворителна организация. За нас е важно да останем над политиката. Престъпихме това правило през хиляда осемстотин и дванайсета. И не само тогава. На няколко пъти сме помагали на американски президенти и на военните. Което означава, че сме нарушили указа на Вашингтон. А както вече ти казах, това може да не значи нищо за теб, но за нас значи много. Брад усложни допълнително нещата, като даде информация на външни хора.
Люк беше озадачен.
— Но оттогава нищо не се е разчуло.
— Нито дума, до вчера.
„Отново се започва“ — бе казал Хедлънд по телефона.
Люк седеше мълчаливо и отпиваше от чая си. Сред глупостите на Бегин имаше и нещо важно, след като Аня Петрова бе дошла чак от Сибир, за да го открие.
Бегин порови още малко в купчината на масата, после му подаде един от запечатаните пакети.
— Направили сме и още нещо.
Люк пое пакета.
— В ръцете си държиш оперативен план за нашествие на Съединените щати в Канада — каза Бегин. — От хиляда деветстотин и трета.
60
Зорин видя крайпътната табела, показваща, че излизат от щата Пенсилвания и влизат в Мериленд. Повече от ден не се беше бръснал и къпал, имаше и ужасен вкус в устата. Беше задрямвал на пресекулки, но — странно — не чувстваше умора. Вместо това го бе обзело осезаемо предчувствие за успех и изкупление, което му даваше сили.