Властелинът на пръстените

Бързоход въздъхна и помълча, преди да заговори отново. — Тази песен — каза той — е в стила, наречен от елфите ан-теннат. Но е трудно да се предаде на Общия език нещо повече от груб отзвук. Тя разказва как се срещнали Берен, син на Барахир, и Лутиен Тинувиел. Берен бил простосмъртен, а Лутиен била дъщеря на Тингол, елфически крал на Средната земя по времето, когато светът бил млад. Никога не се била раждала по-прекрасна девойка на този свят. Прелестта й била като звездите, блеснали над северните мъгли, а лицето й греело като слънце. По онова време на север, в Ангбанд, живеел Великият враг, на когото Саурон Мордорски бил само слуга. Западните елфи се завърнали в Средната земя и повели война срещу него, за да си възвърнат Силмарилите, които бил откраднал; в тази война край тях били и прадедите човешки. Ала Врагът ги победил, Барахир загинал, а Берен избягал сред безброй опасности и през Планините на ужаса се прехвърлил в потайното кралство на Тингол сред гората Нелдорет. Там той зърнал как Лутиен пее и танцува на една полянка край омагьосаната река Есталдуин и я нарекъл Тинувиел, което на древния език означава славей. Много беди ги сполетели след това, дълга била тяхната раздяла. Тинувиел спасила Берен от тъмниците на Саурон и заедно минали през хиляди опасности, докато съборили Великия враг от трона му и взели от желязната му корона един от трите Силмарила, най-яркия безценен камък, като сватбен дар от Лутиен за нейния баща Тингол. Ала накрая Вълкът, който изскочил от портите на Ангбанд, погубил Берен и той издъхнал в ръцете на Тинувиел. Тогава тя избрала живота на простосмъртните, за да може да го последва, и песните разказват, че те отново се срещнали оттатък Морето на раздялата, отново живи бродили из зелените гори и сетне отминали завинаги отвъд пределите на този свят. Така Лутиен Тинувиел единствена от елфическия род наистина срещнала смъртта и напуснала този свят, а елфите изгубили онази, която най-много обичали. Но чрез нея в древни времена сред хората се появили наследници на елфическите крале. Все още са живи потомците на Лутиен и мълвата нашепва, че нейният род никога не ще пресъхне. От този род е Елронд Ломидолски. Защото от Берен и Лутиен се родил Диор, наследникът на Тингол; негова дъщеря била Бялата Елвинг и тя се омъжила за Еарендил, който със Силмарила на челото повел своя кораб отвъд мъглите на този свят, в небесните морета. А от Еарендил започва родът на кралете на Нуменор или Задмория.

Докато Бързоход говореше, хобитите се вглеждаха в странното му, възторжено лице, смътно осветено от червените отблясъци на огъня. Очите му сияеха, гласът му бе дълбок и плътен. Над него висеше черното звездно небе. Внезапно зад гърба му, над короната на Бурния връх, изгря бледа светлина. Почти пълната луна бавно се издигаше над засенчващия ги хълм и звездите горе избледняха.

Разказът свърши. Хобитите се размърдаха и взеха да се протягат.

— Вижте! — каза Мери. — Луната изгрява, става късно. Други вдигнаха очи и в същия миг на фона на изплувалата луна зърнаха нещо дребно и черно на върха. Може би просто камък или стърчаща скала тъмнееше в неясния светлик.

Сам и Мери станаха и се отдалечиха от огъня. Фродо и Пипин седяха мълчаливо. Бързоход напрегнато се взираше в лунните лъчи по хълма. Всичко изглеждаше тихо и мирно, ала сега, когато разказът на Бързоход бе свършил, Фродо усети как хладен ужас пропълзява в сърцето му. Той се сгуши по-близо до огъня. В този миг Сам дотърча откъм ръба на долчинката.

— Не знам какво е — каза той, — но изведнъж се уплаших. За нищо на света не бих излязъл навън, усетих, че нещо пълзи нагоре по склона.

— Видя ли нещо? — запита Фродо и скочи на крака.

— Не, сър. Нищо не видях, но и не съм спирал да се оглеждам.

— Аз видях нещо, или поне така мисля — каза Мери. — Стори ми се, че далече на запад, там, където луната огрява равнините отвъд сянката на хълмовете, имаше две-три черни фигури. Те сякаш идваха насам.

— Не се отделяйте от огъня, стойте с гръб към него! — извика Бързоход. — Пригответе си по един дълъг прът!

Времето като че бе спряло. Седяха мълчаливи и напрегнати, обърнали гръб на огъня, и се взираха в обкръжаващия го мрак. Нищо не се случваше. Ни звук, ни движение в нощта. Фродо се размърда с чувството, че трябва да наруши тишината; жадуваше да закрещи с пълен глас.

— Тихо! — прошепна Бързоход.

— Какво е това? — изпъшка Пипин в същия миг.

Те по-скоро усетиха, отколкото видяха над ръба на долчинката, от противоположната на върха страна, да се надига сянка — една или повече. Напрегнаха очи и сенките сякаш взеха да растат. Скоро вече нямаше съмнение: застанали на склона, три-четири високи черни фигури гледаха надолу към тях. Тъй тъмни бяха те, че приличаха на черни дупки сред гъстия мрак. На Фродо му се стори, че дочува тихо съскане като от отровен дъх, и усеща тънък, пронизващ хлад. После силуетите бавно тръгнаха напред.