Властелинът на пръстените

Сред лес разлистен дъб голям
зелени клони бе привел
и трепкаха със чуден плам
звезди под свода на леса.
Танцуваше Тинувиел,
звучеше скрита флейта там,
лъчи от звездния предел
искряха в нейната коса.

Но ето че дойде Берен,
пребродил планини безброй,
и тръгна сам и натъжен
по омагъосани места.
През клоните надникна той
и забеляза изумен
от златни цветове порой,
обсипал дивна красота.

Умората изчезна в миг,
протегна той ръце добри,
но само лунният светлик
по дланите му заблестя.
Със танц сред гъстите гори
Тинувиел избяга в миг
и да се вслушва до зори
самотен го остави тя.

Той неведнъж дочу така
как тя пристъпва в утринта,
на арфа чуваше звука
в потайни горски пещери.
Дойде мъглива есента
и под невидима ръка
с въздишка падаха листа
сред заскрежените гори.

В нощта той бродеше безспир,
вървеше с часове наред.
Блестяха в хладния всемир
безброини ледени игли.
А тя танцуваше отпред
сред стихналата горска шир
и край краката й навред
искряха сребърни мъгли.

Напролет тя се върна пак
и песен светла затрептя,
събуди топлия южняк,
дъжда и ручея звънлив.
Той зърна слънчеви цветя
край нея да разцъфват пак
и имаше една мечта —
да почне с нея танц красив.

Побягна тя, но проехтя:
Тинувиел! Тинувиел!
За миг се спря в гората тя
и трепна нейното сърце.
Чар силата й бе отнел
и тъй се сбъдна участта
на нежната Тинувиел,
блестяща в силните ръце.

В очите й Берен се взря
и в сенчестата й коса
небесните звезди съзря
да трепкат в призрачно хоро.

И сред искрящата роса
елфическата дъщеря
обви го в своята коса,
в прегръдките си от сребро.

Но тежък път от участ зла
на тях им беше отреден —
през планини и през мъгла,
през крепости и черен мрак.
Ала след гибел и след плен
ги сбраха слънчеви поля
и с песен, в неизвестен ден,
изчезнаха в гората пак.