Властелинът на пръстените

Той зави наляво и се втурна напред по гладкия под на залата. Разстоянието бе по-голямо, отколкото изглеждаше. Докато бягаха подир него, чуха отзад засилено от ехото трополене на безброй тичащи нозе. Надигна се писклив вой — бяха ги видели. Задрънча, затрака стомана. Над главата на Фродо прелетя стрела.

— Не са очаквали това — разсмя се Боромир. — Огънят им пресича пътя. Другаде са ни чакали!

— Гледай напред! — подвикна Гандалф. — Наближаваме Моста. Той е опасен и тесен.

Изведнъж Фродо видя пред себе си черна бездна. В края на залата подът пропадаше към незнайни дълбини. До изхода можеше да се стигне само по крехък каменен мост без бордюр и перила, прехвърлен над бездната в петдесетфутова дъга. Това бе древна предпазна мярка на джуджета срещу враг, завзел Първата зала и входовете. Тук можеше да се минава само в колона. Гандалф спря на ръба и останалите се струпаха зад него.

— Води ни, Гимли! — каза той. — След него Пипин и Мери. Право напред и после нагоре по стълбата зад вратата!

Наоколо падаха стрели. Една отскочи от Фродо. Друга проби шапката на Гандалф и остана там като черно перо. Фродо се озърна. Зад огъня се рояха черни фигури — там, изглежда, имаше стотици орки. Размаханите им копия и ятагани хвърляха кървавочервени отблясъци под светлината на пламъците. Дум, дум — все по-могъщо тътнеха тъпаните, — дум, дум.

Леголас се обърна и положи стрела на тетивата, макар че разстоянието бе прекалено дълго за малкия му лък. Но изведнъж ръката му се отпусна и стрелата падна на пода. Той нададе вик на отчаяние и страх. Появиха се два огромни трола; те носеха грамадни каменни плочи и ги хвърляха като мост над огъня. Но не троловете бяха изпълнили елфа с ужас. Редиците на орките се разтвориха и те се струпаха настрани, като че сами се бояха от онова, що идваше иззад тях. Не се виждаше какво е: то бе като огромна сянка, сред която се криеше мрачна фигура, може би с човешка форма, ала много по-голяма, тя сякаш бе сбрала всичката мощ и ужас на света и ги излъчваше пред себе си.

Чудовището стигна до огъня и светлината притъмня като прихлупена от облак. После то се метна с един скок през пукнатината. Пламъците с рев се издигнаха насреща му и го обвиха; из въздуха се завихри черен дим. Буйно развяната му коса лумна като пожар. В дясната си ръка стискаше меч като остър огнен език; в лявата държеше многожилен камшик.

— Ай! Ай! — изстена Леголас. — Балрог! Балрог е дошъл!

Гимли гледаше с широко разтворени очи.

— Злото на Дурин! — изкрещя той, изтърва секирата и закри лицето си с длани.

— Балрог! — промърмори Гандалф. — Сега разбирам. — Той се олюля и тежко се подпря на жезъла. — Каква злочестина! А аз вече съм изтощен.

Обляна от огън, черната фигура се носеше към тях. Орките закрещяха и се изсипаха надолу по каменните мостове. Тогава Боромир надигна рога си и могъщо изсвири. Предизвикателният зов отекна гръмко, забушува като вик на цяла армия под пещерния свод. За миг орките се отдръпнаха и дори огнената сянка спря. Сетне ехото заглъхна изведнъж, като пламъче, пометено от черен вихър, и враговете продължиха напред.

— През Моста! — извика Гандалф, сбирайки цялата си сила. — Бягайте! Всички сте безсилни срещу този враг. Аз трябва да удържа теснината. Бягайте!

Вместо да послушат заповедта, Арагорн и Боромир стояха рамо до рамо зад Гандалф в края на моста. Останалите спряха пред вратата в дъното на залата и се обърнаха — не можеха да оставят водача си сам срещу врага.

Балрогът стигна до бездната. Гандалф стоеше насред моста, облегнат на жезъла в лявата си ръка, но в десницата му сияеше Гламдринг, студен и бял. Врагът му отново спря насреща и сянката около него се разпери като огромни криле. Той надигна камшика, жилите изпукаха и застенаха. Огън излетя от ноздрите му. Но Гандалф стоеше твърдо.

— Не можеш да минеш — каза той.

Орките застинаха на място и настана мъртвешка тишина.

— Аз съм служител на Тайния огън, притежател на Анорския пламък. Не можеш да минеш. Не ще ти помогне мрачният огън, о, пламък на Удун. Върви си в Сянката! Не можеш да минеш.

Балрогът не отговори. Огънят в него сякаш изгасна, но мракът укрепна. Той бавно пристъпи на моста и внезапно израсна до огромна висота, а крилете му се разпериха от стена до стена; но Гандалф все още се виждаше като неясно сияние в здрача; той изглеждаше дребен и съвсем сам — сив и прегърбен като съсухрено дърво пред връхлитаща буря.

От сянката излетя пламтящ червен меч.

Гламдринг му отвърна с бял проблясък.

Звънко проехтя ударът и лумна бял пламък. Балрогът падна възнак и мечът му се пръсна на разтопени отломки. Вълшебникът на моста се олюля, отстъпи крачка назад и отново застана неподвижно.

— Не можеш да минеш! — изрече той. С един скок балрогът се озова на моста. Камшикът му се виеше и съскаше.

— Той не може да издържи сам! — извика внезапно Арагорн и се втурна назад по моста. — Елендил! Аз съм с теб, Гандалф!