Властелинът на пръстените

Гимли го хвана за ръката и му помогна да седне на стъпалото.

— Какво стана горе при вратата? — запита той. — С кого се срещна? С онзи, който би тъпаните ли?

— Не знам — отвърна Гандалф. — Но изведнъж се сблъсках с нещо, което не бях срещал до днес. Не можах да измисля нищо, освен да опитам да наложа върху вратата затварящо заклинание. Знам много подобни заклинания, но за да стане както трябва е нужно време, а дори тогава вратата може да се разбие със сила. Стоях там и чувах гласовете на орките от другата страна — очаквах всеки миг да я изкъртят. Не можех да разбера какво казват; изглежда говореха на гнусния си език. Схванах само гаш, което значи огън. После нещо влезе в залата — усетих го през вратата — и дори орките се изплашиха и замлъкнаха. То се вкопчи в желязната халка и сетне забеляза мен и заклинанието ми. Нямам представа какво беше, но никога не съм се сблъсквал с подобен противник. Противозаклинанието беше страхотно. То едва не ме унищожи. За миг вратата се изтръгна изпод властта ми и взе да се открехва. Трябваше да изрека Заповедното слово. Напрежението се оказа преголямо. Вратата се пръсна на парчета. Отвъд нея нещо като черен облак забулваше светлината и аз отхвръкнах надолу по стълбата. Цялата стена рухна, а мисля, че отгоре се стовари и сводът. Боя се, че сега Балин е погребан надълбоко, а може би още нещо лежи до него. Не знам. Но поне сега тунелът зад нас е затрупан навеки. Ах! Никога не съм се чувствал толкова изтощен, но вече ми минава. А сега какво ще речеш ти, Фродо? Нямах време да го кажа, но никога през живота си не съм изпитвал такава радост, както когато заговори. Боях се, че Арагорн носи един храбър, но мъртъв хобит.

— Ами какво да река? — отвърна Фродо. — Мисля, че съм жив и здрав. Ударен съм и ме боли, но това се понася.

— Е — обади се Арагорн, — мисля само да кажа, че хобитите са издялани от такъв як материал, какъвто не съм срещал досега. Ако знаех, щях да говоря по-кротко в хана в Брее! Ударът на онова копие можеше да промуши глиган!

— Аз пък се радвам да съобщя, че мене не можа да ме промуши — отговори Фродо, — макар да се чувствам тъй, сякаш съм минал между наковалня и чук.

Не каза нищо повече. Всяко вдишване му причиняваше болка.

— На Билбо си се метнал — каза Гандалф. — Както казах някога и за него, в теб се крие повече, отколкото вижда окото.

Фродо се запита дали в тая забележка не се крие някакъв по-дълбок смисъл.

Продължиха напред. Не след дълго Гимли заговори. Зорките му очи виждаха добре в мрака.

— Мисля, че напред има светлина — каза той. — Но не е дневна светлина. Червена е. Какво ли може да бъде?

— Гаш! — промърмори Гандалф. — Питам се дали не са имали предвид това, че в по-долните нива има пожар? Все едно, можем само да продължаваме напред.

Скоро не остана място за съмнения — всички виждаха светлината. Тя трепкаше и лъщеше по стените на тунела пред тях. Сега различаваха пътя си — напред коридорът се спускаше стръмно към невисока арка; през нея долиташе червеникаво сияние. Въздухът ставаше много горещ.

Когато стигнаха до арката, Гандалф им направи знак да изчакат и мина напред. Спря от другата страна и заревото обагри лицето му в червено. Той бързо отстъпи назад.

— Тук има някаква нова дяволия, очевидно измислена в наша чест — каза той. — Но сега знам къде сме — достигнали сме Първата дълбина, нивото точно под Портата. Това е Втората зала на Стара Мория, а Портата е наблизо — на не повече от четвърт миля наляво, в източния край. През Моста, нагоре по широката стълба, през просторната Първа зала — и навън! Но елате да видите!

Надникнаха навън. Пред тях се разтваряше нова пещерна зала. Тя бе по-висока и много по-дълга от онази, в която бяха прекарали нощта. Намираха се в източния й край; на запад залата тънеше в мрак. През средата минаваше двойна редица високи колони. Те бяха изваяни като дънери на могъщи дървета, чиито корони подпираха свода с разклоненията на ажурна каменна украса. Стволовете им бяха гладки и черни, но сега в тях мрачно се отразяваше червеното сияние. Точно отсреща, край подножието на две огромни колони, през пода зееше широка пукнатина. От нея бликаше огненочервена светлина, от време на време пламъци облизваха ръба и се виеха край основите на колоните. Ивици черен пушек трептяха в горещия въздух.

— Ако бяхме дошли по главния път от горните зали, сега щяхме да бъдем в капан — каза Гандалф. — Да се надяваме, че огънят ни отделя от преследвачите. Елате! Няма време за губене.

Още преди да довърши, те отново дочуха наближаващите тъпани: дум, дум, дум. Откъм сенките в западния край на залата долетяха крясъци и свирене на рог. Дум, дум — сякаш дори колоните се разтърсиха и пламъците заиграха.

— А сега към последната надпревара! — каза Гандалф. — Все още можем да избягаме, ако слънцето грее навън. След мен!