Властелинът на пръстените

Докато Гимли и двамата млади хобити разпалваха огън от храсти и елови клони и носеха вода, Арагорн се погрижи за Сам и Фродо. Раната на Сам не бе дълбока, но изглеждаше опасна и Арагорн я огледа с тревожно лице. След малко облекчено вдигна очи.

— Имаш късмет, Сам — каза той. — Мнозина са платили по-скъпо за първия си убит орк. Раната не е отровена, както често се случва с оркските оръжия. Сега ще я оправя и скоро ще зарасне. Измий я, когато Гимли затопли вода.

Той развърза кесията си и извади отвътре няколко сбръчкани листа.

— Сухи са и така губят част от целебната си сила, но все още ми остават няколко листа от ателас, които събрах край Бурния връх. Смачкай една във водата, после промий раната и аз ще я превържа. Сега е твой ред, Фродо!

— Аз съм добре — каза Фродо, който не желаеше да пипат дрехите му. — Трябваше ми само храна и малко почивка.

— Не! — каза Арагорн. — Трябва да видим какво са ти направили чукът и наковалнята. Все още се чудя как изобщо си оцелял.

Той предпазливо съблече старото яке и окъсаната туника и ахна от изумление. После се разсмя. Сребърната ризница искреше пред очите му като слънчев лъч по езерни вълни. Внимателно я свали, повдигна я и камъните по нея заблестяха като звезди, а звукът на разклатените брънки напомняше звъна на дъждовни капки.

— Гледайте, приятели! — възкликна той. — Ето една чудесна хобитова кожа дори и за най-благородния елфически принц! Ако се разчуе, че хобитите имат такива кожи, всички ловци от Средната земя ще препуснат към Графството.

— И стрелите на всички ловци в света биха били безполезни — каза Гимли, гледайки с изумление металната плетка. — Тава е ризница от митрил. Митрил! Никога не съм виждал или чувал за тъй прекрасна изработка. За тази ризница ли говореше Гандалф? Значи я е подценил. Но подаръкът е бил заслужен!

— Често се питах какво толкова правите с Билбо в стаичката му — каза Мери. — Благословен да е старият хобит! Сега го обичам повече от всякога. Дано доживеем да му го кажем!

Отдясно върху ребрата и гърдите на Фродо се разливаше тъмно, почти черно петно. Под ризницата той носеше риза от мека кожа, но на едно място брънките я бяха прорязали чак до плътта. Отляво също имаше драскотини и синини от удара в стената. Докато другите приготвяха трапезата, Арагорн проми натъртеното с отвара от ателас. Острият аромат изпълни малката долина и всички, които се приведоха над кипналата вода, усетиха свежест и нови сили. Скоро Фродо почувствува как болката изчезна и дишането му олекна; ала още много дни удареното място остана стегнато и болезнено при допир. Арагорн превърза ребрата му с няколко тампона от меко платно.

— Ризницата е удивително лека — каза той. — Ако можеш, облечи я пак. Олеква ми на сърцето, като знам, че я носиш. Не я сваляй дори нощем, освен ако съдбата те отведе на място, където да си в безопасност за известно време; а рядко ще имаш това щастие, додето трае походът.

След като похапнаха, Отрядът се приготви за път, Изгасиха огъня и грижливо укриха пепелта. После се измъкнаха от долината и отново поеха по пътя. Не бяха изминали много, когато слънцето потъна зад западните възвишения и откъм планинските склонове пропълзяха дълги сенки. Мракът се стече в нозете им, из долините се надигнаха мъгли. Далече на изток бледата вечерна заря трептеше над неясните гори и равнини. Облекчени и освежени, сега Сам и Фродо можеха да се движат с бърза крачка и почти три часа Арагорн води Отряда напред, като само веднъж спряха да починат за малко.

Смрачи се. Падна непрогледна нощ. Блестяха безброй ясни звезди, но чезнещият лунен сърп щеше да изгрее едва по-късно. Гимли и Фродо вървяха последни — не разговаряха, стъпваха безшумно и се вслушваха във всеки звук по пътя зад тях. Най-сетне Гимли наруши мълчанието:

— Нито звук, само вятърът свири. Явно наоколо няма гоблини, иначе ще призная, че ушите ми са дървени. Дано орките се задоволят с това, че са ни изгонили от Мория. Може пък именно такава да е била целта им и да не са имали нищо общо с нас… с Пръстена. Макар че орките често преследват враговете си много мили из равнините, когато трябва да отмъстят за загиналия си водач.

Фродо не отговори. Той погледна Жилото и не зърна никакъв блясък по матовото острие. И все пак бе чул нещо или поне така му се струваше. Веднага след като сенките се спуснаха наоколо и пътят зад тях притъмня, той бе доловил отново забързаното трополене на нечии крака. Дори и сега го чуваше. За миг му се стори, че вижда нейде назад две светли петънца, но те тутакси се плъзнаха настрани и изчезнаха.

— Какво има? — запита джуджето.

— Не знам — отвърна Фродо. — Стори ми се, че чух стъпки и сякаш видях светлинки… като очи. Откакто влязохме в Мория, често изпитвам това чувство.

Гимли спря и се приведе към земята.

— Не чувам нищо освен нощните слова на камъни и треви — каза той. — Хайде! Да побързаме! Другите вече не се виждат.

Хладният нощен вятър повя насреща им из долината. Отпред се извиси просторна сива сянка и до ушите им долетя безконечен шепот на листа, какъвто издават тополите под вятъра.