Властелинът на пръстените

— Гондор! — изкрещя Боромир и се хвърли подир него. В този миг Гандалф вдигна жезъла и с мощен вик удари моста пред себе си. Жезълът се строши на две и падна от ръката му. Нагоре избликна ослепителна завеса от бял пламък. Мостът изпука. Камъкът под нозете на балрога се разтроши и рухна в пропастта, а остатъкът от моста се задържа в несигурно равновесие, треперейки като остра скала, протегната над пустотата.

Със страшен вик балрогът падна напред, сянката му се стрелна надолу и изчезна. Но падайки, той завъртя камшика си, жилите шибнаха коленете на вълшебника, обвиха ги и го повлякоха към ръба. Гандалф се олюля, рухна, безсилно се вкопчи в камъка и се плъзна към бездната.

— Бягайте, безумци! — изкрещя той и изчезна.

Огньовете изгаснаха и настана черен мрак. Вкаменен от ужас, Отрядът се вглеждаше в пропастта. Арагорн и Боромир едва успяха да изтичат назад, преди остатъкът от моста да рухне с пукот. Викът на Арагорн ги накара да се опомнят.

— Хайде! Аз ще ви водя сега! — призова ги той. — Трябва да изпълним последната му заръка. Следвайте ме!

Трескаво се запрепъваха по голямата стълба зад вратата. Арагорн ги водеше, Боромир тичаше последен. Горе имаше широк, отекващ коридор. Побягнаха по него. Фродо чу до себе си риданията на Сам и тогава разбра, че самият той плаче, тичайки. Дум, дум, дум — тътнеха зад тях тъпаните, сетне удариха печално и бавно като траурни барабани: — гррроб!

Бягаха. Светлината отпред се засилваше; в свода зееха широки шахти. Побягнаха още по-бързо. Излязоха в зала, обляна от ярка дневна светлина през високите източни прозорци. Пресякоха я тичешком. Минаха през грамадна разбита врата и внезапно пред тях се разкри Голямата порта — арка от ослепителна светлина.

В сенките зад огромните стълбове от двете й страни клечаха орки стражи, но вратите бяха разбити и съборени. Арагорн повали предводителя, който се изправи насреща му, а останалите побягнаха, ужасени от неговия гняв. Отрядът профуча край тях, без да им обръща внимание. Изтичаха през Портата и заподскачаха надолу по изтърканите от вековете грамадни стъпала — прага на Мория.

И тъй, най-сетне, вече изгубили надежда, те излязоха под открито небе и вятърът облъхна лицата им.

Спряха едва когато бяха извън обсега на стрелите. Наоколо се простираше Смутнолейската долина. Над нея тегнеше сянката на Мъгливите планини, но на изток слънчевите лъчи позлатяваха местността. Пладне бе отминало само преди час. Грееше слънце, облаците бяха бели и високи.

Озърнаха се. Арката на Портата зееше мрачно сред планинската сянка. Далеч под земята слабо и бавно тътнеха тъпаните: гррроб. Рядък черен пушек се провлачваше навън. Не се виждаше нищо друго, наоколо долината бе пуста. Гррроб. Най-сетне скръбта ги облада изцяло и те дълго плакаха — едни изправени и безмълвни, други проснати на земята. Гррроб, гррроб. Тъпаните заглъхнаха.

ГЛАВА 6 ЛОТЛОРИЕН

— Уви! Боя се, че не можем повече да стоим тук — каза Арагорн. Той погледна към планините, вдигна меча си и извика: — Сбогом, Гандалф! Не ти ли казвах: „Пази се, ако прекрачиш портите на Мория?“ Уви, прав съм бил! На какво да се надяваме без теб? Той се обърна към Отряда.

— Ще трябва да минем и без надежда. Поне още можем да отмъстим. Нека се стегнем и не плачем повече! Елате! Дълъг път и славни дела ни чакат.

Станаха и се огледаха. На север долината се губеше в сенчеста теснина между две големи разклонения на планините, над които сияеха три бели върха — Селебдил, Фануидхол, Карадрас — Планините на Мория. В началото на теснината един поток се спускаше като бяла дантелена панделка по безкрайна стълба от ниски водопадчета и из въздуха в подножието на планините се носеше пенеста мъгла.

— Натам е Смутнолейската стълба — посочи Арагорн към водопадите. — По онзи дълбок път край потока щяхме да слезем, ако съдбата бе по-благосклонна.

— Или ако Карадрас не бе тъй жесток — добави Гимли. — Ето го там, подсмихва се на припек!

И той размаха юмрук към най-далечния от заснежените върхове, сетне му обърна гръб.

На изток разклонението на планините свършваше изведнъж и зад него се мержелееха необятните далечини. На юг, докъдето стигаше погледът, се простираха Мъгливите планини. Все още се намираха високо в западния край на долината. Под тях, на по-малко от миля, лежеше езеро. То бе дълго и овално, като острие на огромно копие, забито дълбоко в северния склон; но южният му край излизаше от сенките и се разстилаше под слънчевото небе. И все пак водите му бяха мрачни, тъмносини като небето в ясна привечер, гледано от осветена стая. Нито една вълничка не нарушаваше покоя на огледалната му повърхност. Равна зелена морава обграждаше от всички страни гладките скални ръбове.

— Там лежи Огледалното езеро, дълбокият Хелед-зарам! — печално каза Гимли. — Спомням си как той каза: „Дано да те възрадва гледката! Но не можем да се бавим там.“ А сега дълго ще трябва да пътувам, преди отново да ме споходи радостта. Ето че аз ще бързам напред, а той ще остане.