Властелинът на пръстените

— Готов съм — каза Фродо. — Да вървим да потърсим останалите!

— Аз мога да ви отведа при тях, сър — каза Сам. — Голяма е тая къща и много чудновата. Все има какво да откриеш и никога не знаеш какво ще зърнеш зад ъгъла. И елфи, сър! Елфи тук, елфи там! Някои като крале, страховити и прекрасни; други весели като деца. Ами музиката, ами песните… не че съм имал много време или настроение за слушане, откакто пристигнахме. Но вече поопознах тукашните обичаи.

— Знам с какво си бил зает, Сам — каза Фродо и стисна ръката му.

— Но тази вечер ще се веселиш и ще слушаш колкото ти сърце желае. Хайде, води ме из тоя лабиринт!

Сам го поведе през няколко галерии, после се спуснаха по дълго стълбище и излязоха сред висока градина над стръмния речен бряг. Завариха приятелите си, седнали под една колонада откъм източната страна на дома. В долината се бяха спуснали сенки, но горе, по далечните планински върхари, още грееше светлина. Въздухът бе топъл. Наоколо отекваше шумът на водопада и лекият аромат на дървета и цветя изпълваше вечерта, сякаш лятото още не бе напуснало градините на Елронд.

— Ура! — викна Пипин и скочи на крака. — Ето го благородния ни братовчед! Дайте път на Фродо, Властелина на Пръстена!

— Шшш! — изрече Гандалф откъм сенките в дъното на колонадата. — Злото не идва в тази долина, но все едно, не бива да го споменаваме. Властелинът на Пръстена не е Фродо, а владетелят на Черната Мордорска кула, чиято мощ отново се разстила над света! Ние сме в крепост. Навън се смрачава.

— Гандалф ги приказва все такива весели неща — каза Пипин. — Той мисли, че трябва да се държа прилично. Но някак си е невъзможно на такова място да бъдеш мрачен и угнетен. Имам чувството, че бих запял, ако знаех подходяща песен.

— И на мене ми се пее — разсмя се Фродо. — Макар че засега повече ме влекат яденето и пиенето!

— Лесна работа — каза Пипин. — Ти проявяваш обичайния си талант да идваш тъкмо навреме за трапезата.

— И то каква трапеза! — обади се Мери. — Пиршество! Подготовката започна веднага щом Гандалф обяви, че си оздравял.

Преди да се доизкаже, звън на камбанки ги призова към залата.

Голямата зала в дома на Елронд бе изпълнена с народ — предимно елфи, макар че имаше и неколцина други гости. Както повеляваше обичаят, Елронд седеше на трон, начело на издигнатата върху платформи дълга маса; от едната му страна беше Глорфиндел, от другата — Гандалф.

Фродо ги гледаше удивен, защото никога преди не бе виждал Елронд, за когото разказваха толкова много приказки, а седнали отдясно и отляво, Глорфиндел и дори Гандалф, когото мислеше, че познава добре, се разкриваха като достойни и могъщи владетели.

Гандалф бе по-нисък от другите двама, но дългата бяла коса, буйната сребриста брада и широките плещи го уподобяваха на мъдър крал от древните легенди. Под огромните снежнобели вежди тъмните му очи тлееха сред старческото лице като въглени, готови да лумнат всекц миг.

Глорфиндел бе висок и строен, косата му бе сияйно златна, лицето му — прекрасно, младо, безстрашно и радостно; светлите му очи бяха проницателни, а гласът му звучеше като музика; мъдрост се криеше в челото му и сила в десницата му.

Лицето на Елронд нямаше възраст, не бе ни старо, ни младо, ала по него бе изписана паметта за безброй щастливи и скръбни неща, косата му бе тъмна като падащия здрач и я опасваше сребърен обръч; очите му бяха сиви като ясна привечер и светлината в тях бе като звезден лъч. Древен изглеждате той, като крал, сбрал в короната си безброй земи, и все пак могъщ като опитен воин в разцвета на силите си. Той бе Владетелят на Ломидол, всесилен сред елфи и хора.

По средата на масата, край покритата с гоблени стена, имаше стол под балдахин и на него седеше дама — тъй прелестна за взора и тъй равна на Елронд в женската си хубост, та Фродо се досети, че тя трябва да е от най-близките му роднини. Млада бе тя и все пак древна. Сланата на годините не бе докоснала черните й плитки, гладки и изящни бяха белите й ръце и ведрото лице, звездна светлина искреше в сияйните й очи сиви като безоблачна нощ и все пак изглеждаше царствена. Мъдрост и познание се криеха във взора й, сякаш бе познала много от това, що носят годините. Сребърна дантелена шапчица, обшита с искрящи бели перли, покриваше косите й, но по мекото сиво одеяние нямаше никакви украшения освен колан от сребърни листа.

Такава видя Фродо онази, която малцина простосмъртни бяха виждали — Арвен, дъщеря на Елронд, в която, твърдяха, обликът на Лутиен се бил завърнал отново на света и я наричаха Ундомиел, защото бе Звездата Вечерница на своя народ. Дълго бе прекарала тя в страната на майчиния си род, в Лориен отвъд планините, и едва наскоро се бе завърнала в бащиния си дом в Ломидол. Но братята й Еладан и Елрохир бяха заминали на поход — те не забравяха мъките на майка си в бърлогите на орките и често потегляха надалеч със Северните Скиталци.