Вечна любов

— Не се тревожи — каза Мери тихо. — Няма да позволя на никого да се приближи до теб. В безопасност си.

По дяволите. Караше го да се топи. Наистина. Прочисти гърлото си и каза:

— Благодаря. Обаче аз се тревожа за теб. Мери, снощи ни нападнаха в парка. Ти изгуби чантата си и предполагам, че е в ръцете на враговете ми.

Напрежението й се стрелна надолу по ръката й, предаде му се чрез дланта й и го удари в сърцето. Обзе я силна тревога и на него му се прииска да имаше начин да я отнеме от нея.

Тя поклати глава.

— Не помня никакво нападение.

— Скрих спомените ти.

— Какво искаш да кажеш?

Той навлезе в съзнанието й и освободи случилото се предишната нощ.

Мери ахна, хвана главата си с ръце и премигна бързо няколко пъти. Разбра, че трябва веднага да й обясни. Нямаше да й е необходимо много време да стигне до заключението, че е убиец, от когото трябва да бяга.

— Мери, трябваше да те доведа в дома ти, за да мога да те защитя, докато чакам решението на братята си. За което още не съм известен, по дяволите. Мъжете, които ни нападнаха, не са хора и са изключително добри в работата си.

Тя се отпусна тежко на пода — без никаква грация, като че ли коленете й изведнъж бяха отказали да държат тежестта на тялото й. Очите й бяха широко отворени, но не виждаха нищо. Поклати глава.

— Ти уби двама души — каза безизразно. — Счупи врата на единия. А другия…

Рейдж изруга.

— Съжалявам, че те забърках във всичко това. Както и че сега си в опасност. И че изтрих спомените ти…

Тя го прониза с поглед. Твърд и решителен.

— Не го прави никога вече.

Искаше му се да може да й обещае.

— Само ако се налага. Ще го направя единствено за да те спася. Вече знаеш доста за мен и това те застрашава.

— Отнел ли си ми някакви други спомени?

— Срещнахме се в центъра за обучение. Ти дойде там с Джон и Бела.

— Кога?

— Преди два дни. Мога да ти върна и този спомен, ако желаеш.

Мери смръщи вежди.

— Чакай малко. Защо не си ме накарал да забравя въобще за теб? Защо не си изтрил всичките ми спомени? — попита тя, макар че не би искала да го бе сторил.

— Канех се до го направя снощи. След вечерята.

Мери извърна поглед.

— И не го направи заради случилото се в парка?

— И защото… — Господи, докъде щеше да стигне така? Искаше ли наистина тя да узнае колко дълбоки са чувствата му? Не. Изглеждаше силно шокирана. Сега едва ли беше моментът да й съобщи добрата новина — а именно, че вампир се е обвързал с нея. — Защото така нарушавам личното ти пространство.

В последвалата тишина виждаше как тя преценява събитията и прави заключения за ситуацията. А после от тялото й се излъчи сладкият аромат на сексуална възбуда. Спомни си целувката му.

Изведнъж трепна и се навъси. И миризмата на секс се стопи.

— Мери, в парка се отдръпнах от теб, защото…

Тя вдигна ръка, за да спре потока от думи.

— Искам да говорим само за настоящето. Какво ще правим сега?

Сивите й очи срещнаха неговите и не трепнаха. И той разбра, че е готова на всичко.

— Господи… ти си удивителна!

Мери вдигна вежди.

— Защо?

— Справяш се прекрасно. Особено добре приемаш истината за моята самоличност.

Тя прибра кичур коса зад ухото си и започна да изучава лицето му.

— Знаеш ли какво? Това не е чак толкова голяма изненада. Разбрах, че си различен от момента, когато те видях за първи път. Не знаех, че си ъъъ… Вампири ли се наричате?

Той кимна.

— Вампир — каза тя така, сякаш изпробваше звученето на думата. — Не си ме наранил, нито уплашил. Е, не истински. И… знаеш ли, била съм в клинична смърт поне два пъти. Първият път сърцето ми спря, докато ми трансплантираха костен мозък. А вторият път имах пневмония и дробовете ми се напълниха с течност. Не бях сигурна нито накъде съм се запътила, нито защо се върнах обратно, но имаше нещо от другата страна. Не рай, по чието небе се носят бели пухкави облачета и ангели и всичките тези глупости. Просто бяла светлина. Първият път не знаех какво е това. Вторият път направо навлязох в нея. Не знам защо се върнах…

Тя се изчерви и спря да говори, вероятно смутена от онова, което беше споделила.

— Била си в Небитието — прошепна той, изпълнен с благоговение.

— Небитието?

Той кимна.

— Поне ние така го наричаме.

Мери поклати глава. Очевидно не искаше да продължат да говорят по темата.

— В този свят има много неща, които не разбираме. Съществуването на вампирите е само едно от тях.

Рейдж помълча известно време и тя вдигна поглед към него.

— Защо ме гледаш така?

— Ти си уокър — каза той с тон, който подсказваше, че иска да стане и да й се поклони.

— Уокър!

— Някой, който се е върнал от Небитието. В моя свят това е титла, която те издига над останалите.

Звънна мобилен телефон и двамата обърнаха глави. Звукът идваше от вътрешността на сака.

— Ще ми го донесеш ли? — попита той.

Тя се наведе и се опита да го вдигне. Не успя.

— Защо просто не ти подам телефона?

— Не. — Той се изправи с мъка на колене. — Само ми позволи…

— Рейдж, аз ще…

— Мери, спри! — заповяда й той. — Не искам да бъркаш в сака.

Тя се сви, сякаш вътре имаше змии.

Той наклони тяло и стигна до чантата, намери телефона, извади го и го допря до ухото си.