Вечна любов

— Джон? — Мъжки глас. Тих, но властен. — Джон, знам, че си там. Казвам се Тор. Срещнахме се преди две нощи.

Джон смръщи вежди, а после трепна, когато споменът нахлу като вода, отприщила бент. Спомни си, че се беше спуснал в някакво подземие и се беше срещнал с висок мъж, облечен в кожени дрехи. Мери и Бела бяха с него.

С връщането на спомена нещо проблесна дълбоко в него — на равнището на сънищата му. Нещо древно…

— Дойдох да разговарям с теб. Ще ме пуснеш ли вътре?

С оръжието в ръка Джон отиде до вратата и я отвори, но без да свали веригата. Вдигна глава, за да срещне сините очи на мъжа. В ума му изплува дума, чийто смисъл не му беше ясен.

Брат.

— Искаш ли да върнеш предпазителя на мястото му, синко?

Джон поклати глава, объркан от ехото на спомена и онова, което очите му виждаха — смъртоносен мъж, облечен в кожени дрехи.

— Добре. Но внимавай накъде го насочваш. Не изглежда да си свикнал с оръжието, а аз не искам да ми причиниш неудобството да ходя с дупка в тялото си. — Сведе поглед към веригата. — Ще ми позволиш ли да вляза?

Дочу се силен вик, последван от счупване на стъкло. Шумът идваше иззад третата врата по-нататък по коридора.

— Хайде, синко. Добре е да поговорим на спокойствие.

Джон се вслуша в дълбоките си инстинкти, за да му подскажат дали има опасност. Не усети заплаха, въпреки че мъжът беше едър, мускулест и без съмнение въоръжен. Такива като него можеха просто да нахлуят в дома ти.

Джон освободи веригата и отстъпи назад, насочил дулото на оръжието към пода.

Мъжът затвори вратата след себе си.

— Помниш срещата ни, нали?

Джон кимна, питайки се защо спомените му се връщат така изведнъж. И защо са придружени от силно главоболие.

— А помниш ли за какво говорихме? За обучението, което ти предложихме?

Джон върна предпазителя на мястото му. Спомни си всичко и отново изпита любопитството, което го изпълваше тогава. И непоносимия копнеж.

— Какво ще кажеш да се присъединиш към нас? И преди да си възразил, че не си достатъчно едър, ще те уверя, че познавам много мъже с твоя ръст и телосложение. Всъщност учениците, които постъпват тази година, са също като теб.

Като държеше непознатия под око, Джон постави оръжието в задния си джоб и отиде до леглото. Взе лист хартия и химикал и написа:

„Нямам пари.“

Когато вдигна листа, мъжът прочете написаното.

— Не трябва да се безпокоиш за това.

Джон написа:

„Но аз се тревожа.“

И обърна листа към мъжа.

— Аз управлявам това място и имам нужда от помощник в администрацията. Ще работиш, за да покриеш таксите по обучението си. Разбираш ли от компютри?

Джон поклати глава. Чувстваше се като идиот. Знаеше само как да събира мръсните чинии и чаши от масите и да ги мие. А този тук нямаше нужда от кухненски помощник.

— Е, имаме брат, който познава тези машини като дланта си. Той ще те научи. — Мъжът се усмихна леко. — Ще работиш. Ще се обучаваш. Звучи добре. Говорих и с моята шелан. Тя ще се радва истински, ако живееш в дома ни, докато трае обучението ти.

Джон сведе клепачи. Тревогата му нарастваше. Това все повече изглеждаше като спасителна лодка. Но защо този мъж би желал да го спаси?

— Искаш да знаеш защо го правя?

Джон кимна. Непознатият съблече палтото си и разкопча горната половина на ризата си. Разтвори я и разкри лявата си гръд.

Очите на Джон останаха приковани в кръглия белег. Постави длан на гърдите си, а по челото му изби пот. Имаше чувството, че всичко си идва на мястото.

— Ти си един от нас, синко. Време е да се върнеш при семейството си.

Дишането на Джон като че ли спря, а през главата му мина странна мисъл: Най-после ме намериха.

Но после реалността го връхлетя и радостта, която изпълваше сърцето му, се стопи.

На него просто не му се случваха чудеса. Късметът му беше пресъхнал още преди да бе разбрал, че има такъв. Съдбата го бе подминала. И сега този мъж в черни кожени дрехи, изникнал от нищото, предлагащ му възможност да се измъкне от ада, в който живееше, беше нещо прекалено хубаво, за да бъде истина.

— Имаш ли нужда от време да помислиш?

Джон поклати глава, отстъпи назад и написа:

„Искам да остана тук.“

Непознатият смръщи вежди.

— Чуй ме, синко, ти се намираш в опасен момент от живота си.

Без майтап. Беше го поканил вътре с ясното съзнание, че никой няма да дойде, ако започне да вика за помощ. Протегна ръка към оръжието.

— Добре, успокой се. Знаеш ли какво? Можеш ли да свириш с уста?

Джон кимна.

— Ето номер, на който можеш да ме намериш. Свирни в телефона и аз ще знам, че си ти. — Подаде му картичка. — Ще ти дам два дни. Обади се, ако промениш решението си. Ако това не стане, не се тревожи излишно. Няма да помниш нищо.

Джон нямаше представа как да приеме думите му, затова само гледаше втренчено черните цифри, замислил се за възможното и невероятното. Когато вдигна поглед, мъжът беше изчезнал.

Господи, дори не беше чул вратата да се отваря и затваря.

21.