Вечна любов

— Не, но ме гледаш втренчено и мога да си представя как бих се чувствал на твое място. Виж, ние с теб сме два различни биологични вида, това е всичко. Нищо странно, просто… различно.

Добре, помисли си тя и размаза още сладолед по изгорялата му кожа. Да преценим ситуацията.

Беше в компанията на вампир. Олицетворение на страха. Ужасът от плът и кръв, висок два метра и пет сантиметра, с тегло от сто двадесет и шест килограма и със зъби на доберман.

Възможно ли беше да е истина? А защо му беше повярвала, че няма да я нарани? Сигурно си бе изгубила ума.

Рейдж нададе стон на облекчение.

— Действа. Слава богу.

Е, в момента той изпитваше прекалено силни болки, та да е заплаха за нея. Щяха да са му необходими седмици да се възстанови от тежкото изгаряне.

Потопи пръсти в купата и размаза още малко сладолед по ръката му. На третия път трябваше да се наведе, за да се увери, че онова, което вижда, е истина. Кожата му попиваше сладоледа, като че ли беше мехлем, и заздравяваше. Пред очите й.

— Чувствам се много по-добре — каза той. — Благодаря ти.

Свали ръката от челото си. Половината му лице и врат бяха яркочервени.

— Искаш ли да те намажа и тук? — Посочи изгорените места.

Той отвори необикновените си синьо-зелени очи.

— Моля те. Ако нямаш нищо против.

Под внимателния му поглед тя потопи пръстите си в купата, после ги доближи до него. Ръцете й трепереха леко, докато размазваше сладоледа по бузата му.

Миглите му бяха гъсти. И тъмноруси. Кожата му беше нежна, макар че брадата му бе набола през нощта. Носът му беше великолепен. Прав като стрела. Устните му бяха съвършени. Достатъчно големи за лицето му. Тъмнорозови. Долната беше по-пълна от горната.

Отново потопи пръсти в сладоледа и го размаза по брадичката му. После продължи надолу по врата му и премина през дебелите като въжета мускули, които пробягваха от раменете до основата на черепа му.

Усети докосване по рамото и вдигна поглед. Пръстите му галеха краищата на косата й.

Тревогата се надигна у нея и тя се отдръпна.

Рейдж отпусна ръка до тялото си. Не бе изненадан, че го отблъсна.

— Съжалявам — прошепна той и затвори очи.

Усещаше как пръстите й се плъзгат по кожата му. Беше така близо до него, че долавяше миризмата й. Със затихването на болката от изгарянията в тялото му запламтя нещо различно.

Отвори очи, но клепачите му останаха притворени. Гледаше я. Желаеше я.

Като свърши, тя остави купата настрани и го погледна открито.

— Да кажем, вярвам, че си… различен. Защо не ме ухапа, когато имаше възможност? Тези зъби вероятно не са само за украса, нали?

Тялото й бе напрегнато — като че ли беше готова всяка секунда да побегне. Но не, нямаше да отстъпи пред страха. Помогна му, когато имаше нужда, макар и да бе уплашена.

Господи, смелостта й беше възбуждаща.

— Храня се от жени от собствения си вид. Не от хора.

Очите й проблеснаха.

— Много ли сте?

— Достатъчно. Но някога бяхме повече. Преследват ни, искат да ни изтребят.

Което му напомни, че оръжията му са на около шест метра от него, а диванът образува преграда между него и тях. Опита се да стане, но изпитваше слабост и движенията му бяха бавни и некоординирани.

Проклето слънце, помисли си Рейдж. Изсмуква живота от теб.

— От какво имаш нужда? — запита тя.

— От сака. Донеси го. Искам да е до мен.

Тя стана и се скри зад дивана. Той чу как нещо тупва, а после и шума от влаченето на сака по земята.

— Мили боже, какво има вътре? — Тя отново се появи в полезрението му. Пусна дръжките и те паднаха на местата си.

Той се надяваше, че няма да надникне вътре.

— Чуй, Мери… имаме проблем. — Надигна горната половина на тялото си, напрегнал мускулите на ръцете си.

Сега вероятността лесърите да нападнат къщата й беше по-малка. Въпреки че убийците можеха да излизат на слънчевата светлина, те вършеха своята работа през нощта. Освен това имаха нужда от сън, за да възстановят силите си, така че през деня най-често кротуваха.

Но нямаше отговор от Рот, а вечерта щеше отново да настъпи.

Мери го гледаше втренчено, със сериозно изражение на лицето.

— Трябва ли да се криеш под земята? Защото, ако е така, мога да те заведа в мазето, където някога са държали зърното. За него се минава през кухнята, но мога да окача одеяла на вратите… По дяволите, има и тавански прозорци. Може би ще успеем да те покрием с нещо. Вероятно долу ще си в по-голяма безопасност.

Рейдж отпусна глава назад, така че да вижда само тавана.

До него стоеше жена, представител на човешката раса, чието тегло бе наполовина на неговото, която беше болна и току-що беше открила, че в къщата й има вампир, а се тревожеше единствено как да го защити.

— Рейдж? — Тя коленичи до него. — Мога да ти помогна да слезеш долу…

Преди да бъде в състояние да мисли, той хвана ръката й и притисна устни до дланта й. А после я сложи на сърцето си.

Въздухът се изпълни с миризмата на страха й. Острият мирис се смесваше с прелестния й естествен аромат. Обаче този път не го отблъсна и вътрешната борба дали да остане, или да побегне не трая дълго.