Вечна любов

— Да? — каза кратко и отсечено, докато дърпаше ципа, за да го затвори.

— Добре ли си? — запита Тор. — И къде си, по дяволите?

— Добре съм. Просто не съм у дома.

— Без майтап. Тъй като си пропуснал срещата си с Бъч в залата за вдигане на тежести, той те е потърсил в главната сграда. И като не те е открил, се е разтревожил. След което се обади на мен. Имаш ли нужда някой да дойде да те вземе?

— Не. Чувствам се страхотно тук.

— И къде е това?

— Обадих се на Рот снощи, а той още не ми е отговорил. Наоколо ли е?

— Двамата с Бет отидоха в дома му в града. Имат нужда от усамотение. А сега, хайде, кажи къде си. — Като не получи бърз отговор, братът сниши глас: — Рейдж, какво става, по дяволите?

— Просто предай на Рот, че го търся.

Тор изруга.

— Сигурен ли си, че не искаш някой да те вземе? Мога да изпратя двама догени със спален чувал, подплатен с олово.

— Не, добре съм. — Нямаше да отиде никъде без Мери. — Ще се прибера по-късно.

— Рейдж…

Той затвори, но телефонът звънна пак почти мигновено. Погледна екрана и остави Тор да се свърже с гласовата му поща. Остави апарата на пода до себе си и в този момент стомахът му изкъркори недоволно.

— Да ти донеса ли нещо за ядене? — попита Мери.

Той я гледа изумен един дълъг миг. А после осъзна, че тя не знае каква интимност му предлага. Идеята, че ще му окаже честта да го нагости с храна, приготвена от самата нея, го остави бездиханен.

— Затвори си очите — каза той.

Тя замръзна, но се подчини.

Рейдж се наведе и нежно я целуна по устните.

Сивите й очи се отвориха широко и той бързо се отдръпна.

— Много бих искал да ме нахраниш. Благодаря ти.

22.

Слънцето изгря, а О. прелисти плановете на сградата, които покриваха масата в кухнята на У.

— Ето това исках. Колко време ще е необходимо за строежа?

— Ще стане бързо. Парцелът е насред пустошта, сградата няма да е свързана с комуналната инфраструктура, така че няма да имаме нужда от разрешително за строеж. Обектът ще е петстотин квадратни метра. Няма да ни отнеме много време да вдигнем стените и да направим външната обшивка. Оборудването на складовото помещение за пленниците също няма да е проблем. За душа можем да отклоним близкия поток и да инсталираме помпа, която да осигурява течаща вода. Използваме типови арматурни елементи и съм запазил стандартната дължина на дъските, за да избегнем рязането. Газови генератори ще ни осигуряват ток за електрическите триони и бормашините, а също и за осветление, ако ни е необходимо. Ще ги използваме дългосрочно.

— Дай ми срок в дни.

— С бригада от петима работници ще положим покрива за четиридесет и осем часа. Стига да ги накарам да работят до пълно изтощение и материалите да пристигнат навреме.

— В такъв случай ти давам два дни.

— Ще започна да поръчвам материалите още тази сутрин. Ще имаме нужда и от малък булдозер, един от онези „Торо Динго“ със сменяема кофа. Знам откъде можем да наемем такъв.

— Добре. Всичко звучи прекрасно.

О. се облегна назад, за да опъне ръце. Раздели завесите и надникна навън. Къщата на У. беше като всички други в квартала, където живееха семейства от средната класа, а времето на майките беше посветено изцяло на децата им. В тази част на Колдуел улиците носеха имена като „Борова гора“, „Старите брястове“ и „Дъбрава“, а вечерята се сервираше в шест часа.

Цялата тази семейна идилия караше кожата на О. да настръхва. Искаше му се да подпали къщите. Да изпепели моравите. Да изсече дърветата. Да изравни мястото със земята така, че нищо да не израсте отново. Този силен унищожителен импулс го изненадваше. Нямаше проблеми с разрушаването на чужда собственост, но все пак беше убиец, а не вандал. Не можеше да си обясни защо се вбесява така.

— Трябва ми пикапът ти — говореше У. — Ще наема ремарке. Така ще мога да пренеса гредите и керемидите за покрива на няколко пъти. Няма нужда хората от магазина за строителни материали да знаят къде е сградата.

— А останалото?

— Знам точно какво ни трябва и къде да го намеря.

Чу се електронно пиукане.

— Какво беше това, по дяволите? — попита О.

— Напомняне за проверката в девет часа сутринта. — У. извади „Блекбъри“-то си и започна да натиска бутоните с дебелите си къси пръсти. — Искаш ли да им пратя имейли, че ти ще ръководиш обекта?

— Да. — О. втренчи поглед в У. Лесърът бе член на обществото вече сто седемдесет и пет години. Беше бял като хартия. Спокоен и интелигентен. Не така агресивен като някои други, но твърд и непоколебим. — Ти си истинска придобивка, У.

У. се усмихна и вдигна поглед.

— Знам. И искам да бъда полезен. А, като стана дума за това, кого ще ми дадеш за работата?

— Ще използваме двата елитни отряда.

— Ще изтеглиш всички ни от действие за две нощи?

— И два дни. Ще спим на смени на мястото на строежа.

— Чудесно. — У. сведе поглед към телефона, който продължаваше да държи в ръцете си. — О… по дяволите. Това няма да се хареса на господин Х.

О. присви очи.

— Кое?

— Има съобщение до отрядите Бета. А аз все още съм член, предполагам.

— И?