Вечна любов

Той се приближи толкова бързо, че тя не успя да проследи движенията му. Беше на два метра от нея, а изведнъж тялото му се озова плътно до нейното. Взе лицето й в ръцете си и покри устните й със своите. И докато я целуваше, я гледаше право в очите.

Тя не долавяше страст у него, а само твърда решителност, която превръщаше жеста му в нещо като клетва.

Когато я пусна, тя залитна назад. И падна. Приземи се по дупе.

— О, по дяволите, Мери, съжалявам. — Той коленичи до нея. — Добре ли си?

Тя кимна, макар да не беше. Чувстваше се смешна така, просната на тревата.

— Сигурна ли си, че ти няма нищо?

— Да. — Без да обърне внимание на протегнатата му ръка, тя се изправи и изтупа прахта от дрехите си. Слава богу, че полата й беше кафява, а земята — суха.

— Хайде, да отидем да вечеряме, Мери.

Той постави голямата си длан на тила й и я поведе към колата, без да й остави избор.

Но на нея и през ум не й минаваше да се съпротивлява. Беше завладяна от толкова много неща, най-вече от него, и прекалено уморена, та да му се противопостави. Освен това, нещо беше преминало между тях, докато устните им бяха съединени. Тя нямаше представа какво е то или какво означава, но връзката им бе вече факт.

Хал отвори вратата и й помогна да се качи в колата. Седна зад кормилото, а тя се огледа, за да не втренчи поглед в профила му.

Той включи на първа скорост, двигателят на понтиака изрева, автомобилът се стрелна по малката й алея и спря пред знака „Стоп“ при шосе 22. Хал огледа и двете платна, след което зави надясно. При смяната на скоростите шумът от работата на двигателя се усилваше и утихваше, подобно на дишане.

— Забележителна кола — отбеляза Мери.

— Благодаря. Моят брат я ремонтира за мен. Тор обожава автомобилите.

— На колко години е брат ти?

Хал се усмихна леко.

— На достатъчно.

— По-възрастен ли е от теб?

— Да.

— Ти ли си най-малкият?

— Не. Обаче не е каквото си мислиш. Ние не сме братя, родени от една и съща майка.

Господи, понякога се изразяваше толкова странно.

— Били сте осиновени от едно семейство?

Той поклати глава.

— Студено ли ти е?

— Не. — Сведе поглед към ръцете си. Лежаха толкова дълбоко в скута й, че раменете й бяха приведени напред. Което обясняваше тревогата му, че й е студено. Опита се да се отпусне. — Добре съм.

Погледна през предното стъкло. Двойната жълта линия в средата на уличното платно проблясваше на светлината на фаровете. От двете страни на шосето растяха гъсти дървета. Мракът създаваше почти хипнотизиращата илюзия за тунел, който няма край.

— Каква скорост може да достигне този автомобил? — запита Мери тихо.

— Много висока.

— Покажи ми.

Усети как той я стрелна с поглед. След това смени скоростите, натисна педала на газта и двамата се изстреляха в орбита.

Двигателят ревеше като живо същество, колата вибрираше, а дърветата се размиха и се превърнаха в черна стена. Скоростта се увеличаваше все повече и повече, но Хал не изгуби контрол и вземаше плавно завоите.

Опита да намали, но тя постави длан на мускулестото му бедро.

— Не спирай.

Колебанието му трая само миг. След това включи стереоуредбата. Колата се изпълни с оглушителните звуци на „Тъкачът на мечти“7, този химн на седемдесетте. Натисна отново педала на газта, колата сякаш експлодира и те се понесоха по безлюдния безкраен път с главоломна скорост.

Мери свали прозореца и въздухът нахлу, оплете се в косите й, охлади бузите й и я изкара от вцепенението, обзело я след излизането от лекарския кабинет. Тя започна да се смее и макар да чуваше истеричната нотка в гласа си, пет пари не даваше. Подаде глава навън, на студа, и завика с вятъра.

Остави се мъжът и бързият автомобил да я отнесат.

Господин Х. огледа двата си нови елитни отряда, дошли в хижата за поредната среща. Те изпълниха пространството и стаята сякаш се смали, а той изпита задоволство, че разполага с достатъчно мускули, които да хвърли в борбата. Беше им наредил да се явят за обичайния брифинг, но освен това искаше лично да види каква ще е реакцията им, когато узнаят, че техен шеф е господин О.

Господин О. влезе последен, отиде директно до вратата на спалнята и се подпря нехайно на рамката, скръстил ръце на гърдите си. Погледът му беше остър, но сега у него се долавяше сдържаност, която беше много по-полезна от гнева му. Изглежда, че опасното куче най-после бе заставено да се подчини и ако нещата останеха така и в бъдеще, и двамата щяха да извадят късмет. Господин Х. имаше нужда от заместник.

Заради претърпените напоследък загуби той трябваше да се концентрира върху набирането на нови хора — нещо, което поглъщаше цялото му време. Да избере подходящите кандидати, да ги накара да прегърнат идеята и да станат част от обществото, да ги обучи. Всяка една стъпка от процеса изискваше концентрация и правилен подход. Но попълвайки редиците на лесърите, той не можеше да допусне да се провали стратегията за отвличане и обработване на вампири, разработена и наложена от него. В никакъв случай не би толерирал анархия сред убийците.