Вечна любов

В много отношения О. имаше необходимите качества да бъде негова дясна ръка. Беше предан на делото, безмилостен, ефективен, съобразителен. Представител на властта, който мотивира подчинените си с помощта на страха. Ако Омега беше успял да го направи и по-покорен, той беше едва ли не съвършен.

Време беше да обяви началото на срещата.

— Господин О., информирайте останалите за възможностите.

Лесърът започна да докладва за двата парцела, които беше разгледал по-рано през деня. Господин Х. вече беше решил да купи и двата, като заплати в брой. А до приключването на двете сделки щеше да нареди на бойците си да изградят център за въздействие върху седемдесет и петте акра в покрайнините на града, които обществото вече притежаваше. След завършването на сградата отговорен за центъра щеше да бъде господин О., но строежа щеше да ръководи господин У., който вече беше осъществил успешно строителните проекти в Кънектикът.

Основните им цели щяха да бъдат бързина и функционалност. Обществото имаше нужда от още работни места — изолирани, добре охранявани и подходящо оборудвани. При това се нуждаеше от тях веднага.

След като господин О. завърши доклада си, господин Х. възложи създаването на новия център на него и на господин У. и нареди на хората си да излязат по улиците за нощната операция.

Господин О. остана последен.

— Има ли още нещо? — запита господин Х. — Някакъв друг проблем?

Кафявите очи на господин О. проблеснаха, но той отговори спокойно. Поредното доказателство за усъвършенстването му.

— Искам в новата сграда да има и складове.

— За какво? Нашата цел не е да държим вампирите като домашни любимци.

— Очаквам да има повече от един задържан, а искам да ги държим там колкото е възможно по-дълго. Но ще имам нужда от помещения, от които да не могат да се измъкнат чрез дематериализиране. И, естествено, в тях не трябва да прониква слънчева светлина.

— Какво си намислил?

Решението, предложено от господи О., беше не само осъществимо, но и нямаше да струва скъпо.

— Направи го — каза господин Х. с усмивка.

18.

Рейдж спря колата пред „Ексел“, като подмина служителите на паркинга. Дори понтиакът му да не беше толкова лъскав, пак не би дал ключовете на когото и да било. Не и с всичките тези оръжия и муниции в багажника.

Избра място в задната част на паркинга, в непосредствена близост до страничния изход. Изключи двигателя, понечи да разкопчее колана си и…

Нищо не последва. Просто остана така, с ръка на механизма.

— Хал?

Той затвори очи. Господи, какво не би дал, за да я чуе да произнесе истинското му име. Искаше още… по дяволите! Желаеше да я види гола в леглото си — главата й, положена върху възглавницата му, а тялото й, оплетено в чаршафите му. Искаше да я обладае насаме, без свидетели, не и зад съмнителния параван, осигурен от дългото му кожено палто. Нито публика, нито бърз секс в тоалетните.

Искаше да усети ноктите й да драскат кожата на гърба му, езика й — в устата си. Копнееше да усети как бедрата й се повдигат и спускат под неговите и да изпита оргазъм, който да го изстреля в небето, при звездите. А след това да я прегърне и да заспи. После да се събуди и отново да я люби. И да й говори в мрака неща, едновременно глупави и сериозни…

О, господи! Той се обвързваше с нея. Наистина се обвързваше. Беше чувал, че при мъжете понякога става така. Бързо. Силно и емоционално. Нищо, свързано с разума и логиката. Просто мощен първичен инстинкт да я обладае, да я притежава физически. И да я бележи като своя, така че другите мъже да знаят, че не е свободна. И да стоят дяволски далеч от нея.

Сведе поглед към тялото й. И осъзна, че би убил всеки представител на своя пол, който се опита да я докосне, да бъде с нея, да я обича.

Потърка очи. Да, инстинктът да притежава любимата жена бе наистина силен.

И не беше единственият му проблем. Усети отново странното жужене в тялото си, изострено от ясните образи на нейната голота, от мириса й, от тихото й дишане.

И от усещането за бързия поток кръв във вените й. Искаше да я вкуси… да пие от нея.

Мери се обърна към него.

— Хал, добре ли си…

Гласът му беше дрезгав.

— Трябва да ти кажа нещо.

Аз съм вампир. Воин. Опасен звяр.

В края на вечерта няма изобщо да си спомняш, че си ме срещала.

А мисълта, че за теб няма да съществувам дори като спомен, ме пробожда като нож в гърдите.

— Хал? Какво има?

В съзнанието му отекнаха думите на Тор. „Така е по-безопасно. Особено за нея.“

— Нищо — каза той, разкопча колана си и слезе. — Нищо.

Заобиколи колата, отвори вратата и й подаде ръка. Тя постави длан в неговата, а той сведе поглед. Видът на краката й накара мускулите му да потръпнат, а в гърлото му се надигна тихо ръмжене.