Вариант 13

— Ти имаше ли усещане за присъствието на Мерин след като е излязъл от капсулата?

— В ограничена степен — да. Както казах, съществува потенциална опасност за увреждане на системите ми при работа без достъп до достатъчно информация. При карантинно изключване вторичните системи на кораба продължават да захранват ядрата ми с данни, макар че за мен е невъзможно да откликна активно на подаваната информация. Трафикът е еднопосочен, защото защитният протокол предотвратява обратната връзка. Представете си го като информацията, обработвана от човешкия мозък през РЕМ фазата на съня.

— Значи си го сънувал. Мерин.

— Би могло и така да се опише, да.

— И в тези сънища Мерин говореше ли?

Синкавата фигура се размърда едва доловимо в хватката на невидимото въздушно течение. На лицето й се появи изражение, което би могло да мине за любопитство. Със същия успех би могло да е израз на лека болка или на сдържан сексуален екстаз. Явно не беше хванал цаката на човешката физиономика.

— С кого да е говорил?

Карл сви рамене, но чувствата зад уж небрежния жест далеч не бяха такива. Тежаха му твърде много изстинали спомени.

— С машините. С хората в криогнездата. Или сам със себе си? Със звездите може би? Доста време е прекарал там.

— Ако смятате това за говорене, значи да. Говореше.

— Често?

— Не съм калибриран да преценя какво следва да се определи като „често“ по човешките стандарти. Мерин мълча през осемдесет и седем точка двадесет и два процента от времетраенето на траекторията, като този процент включва и времето, прекарано в сън. Четиридесет и три точка девет процента от речта му беше очевидно насочена…

— Добре, добре, остави. Можеш ли да пуснеш интуитивната функция „Ярошанко“?

— Базовите константи на Ярошанко присъстват в оперативните ми системи, да.

— Добре, тогава бих искал да пробваме протокола Тяден/Васон за връзки между мен и Мерин, с дедукция по кривата „Ярошанко“. В рамките на два градуса отклонение.

— Какви референти да бъдат използвани за кривата?

— Като начало данните за двама ни в общия инфопоток. Или поне онази част от тях, до която ти е разрешен достъп. Ще получиш много стандартни връзки на Бейкън, но те не ме интересуват. — Изведнъж му се прииска Матю да беше тук и да се заеме с това вместо него, да се пресегне бързо и изящно като живак по жичките и да ангажира висшите съзнателни нива на машината. Матю би бил в стихията си тук, където Карл се чувстваше тромав, а терминологията на комплексната математика заплиташе езика му. — Направи сравнителен анализ на всичко, което Мерин е казал и направил на борда на „Гордостта на Хоркан“, и ми покажи всичко, което излезе.

Синкавият силует се размърда леко в течението, което Карл не можеше да усети.

— Това ще отнеме време — каза интерфейсът.

Карл плъзна поглед по безкрайната пустош на небето, което служеше за под на виртуалната среда, сви рамене и каза:

— Значи ми докарай един стол.

Сигурно би могъл да излезе от виртуалната среда и да убие някак времето из високите коридори в неонордически стил на комплекса на КОЛИН в Джеферсън Парк. Би могъл да си поговори със Севги Ертекин и дори да размекне малко враждебността на Том Нортън с добре премерена доза мъжкарски баналности. Би могъл да хапне нещо — стомахът го наболяваше по липса на друго съдържимо освен кафето сутринта. Той не му обърна внимание, разбира се — беше научен да приема стоически далеч по-сериозни неща. Би могъл дори да се поразходи по откритите тераси с изглед към реката. Да опознае мястото, както казваше Севги.

Вместо това седеше под белязаното метално небе и гледаше как Мерин се разхожда из сънищата на н-джина.

Интерфейсът го беше оставил да си седи на стола — безумна геометрия от траектории на комети и тапицерия от звезден прах, изпредена от тъканта на нощното небе — и беше изчезнал в смаляващата се перспектива на вятъра, който духаше с неотслабваща сила през тялото му. Нещо друго се довя на мястото му — отначало мъничък правоъгълен панел като стара холографска пощенска марка, каквито Карл беше виждал в един лондонски музей, потрепваща от вятъра и увеличаваща постепенно размерите си със скъсяване на разстоянието, докато накрая не наби рязко и безшумно спирачки на броени крачки пред стола му, пораснала до три метра височина и два метра широчина и под лек ъгъл назад. Беше каскада от образи, подобна на завесата, проектирала собствените му изображения под вдигнатата ръка на интерфейса. Мълчалива и несвързана каскада, диктувана от нечовешките асоциативни процеси на н-джина.

Карл видя как Мерин се измъква от бета-капсулата в пътническото отделение, замаян от събуждането, но и с онази разпознаваема, фокусирана стегнатост на движенията. Видя го да върви по надлъжния коридор на „Хоркан“ — с лице, по което не се четеше нищо.

Видя го да си чисти зъбите от месото на Хелена Ларсен с миниатюрна отвертка, взета от комплектите инструменти за ръчна поддръжка.