Вариант 13

— Вие не разбирате какво имате насреща си. — Усмивката се върна за миг, сякаш смушкана от някакъв спомен. — Мислите си, че щом Мерин е убил двадесетина души, значи е сериен убиец, само че в по-друг мащаб. Изобщо не става въпрос за това. Серийните убийци са хора повредени. Ти го знаеш, Севги. Том може и да не го знае, но ти го знаеш. Те оставят следа, оставят улики и накрая полицията ги хваща. Защото в крайна сметка, съзнателно или не, те искат да бъдат хванати. Предумишленото убийство е антисоциален акт и е нещо изключително трудно, почти невъзможно за повечето хора. Нужни са специални обстоятелства, било от лично, било от социално естество, за да се задейства тази способност. Но това важи за вас, хората. Не за мен, не за Мерин, не за друга тринайска. Ние не сме като вас. Ние сме гадните. Ние сме склонните към насилие заточеници, вълците единаци, които вие, останалите, сте прогонили и постепенно сте изкоренили от генотипа на расата по времето, когато отглеждането на зърнени култури и уседналият начин на живот са станали популярни. Ние не притежаваме социален контекст, нямаме нужда от него. Едно трябва да разберете — на Мерин му няма нищо. Той не е луд. Не убива, защото като дете е получил психическа травма, нито защото оприличава жертвите си на някаква лишена от човешки облик, сегрегирана, външна за собственото му племе група. Той чисто и просто привежда в изпълнение някакъв свой план и фактът, че този план включва убийства, е елементарна подробност. И няма начин да го хванете… освен ако аз не ви помогна. Нортън поклати глава.

— Казваш, че Мерин не е луд? Ако беше с нас на борда на „Хоркан“, друго щеше да приказваш. Не си видял онова, което видяхме ние.

— Знам, че е използвал другите пътници за храна.

— Не. Той не просто ги е използвал за храна, Марсалис. Разкъсвал ги е, изваждал им е очите и е разхвърлил парчета месо из цялото пътническо отделение. Това е направил. — Нортън вдиша дълбоко. — Щом държиш да наричаш това план, давай. За мен обаче си е чисто и просто лудост.

Марсалис не реагира видимо, но Севги все пак усети, че новите подробности около касапницата на борда на кораба са го сварили неподготвен.

— Е, ще трябва да ми покажете снимковия материал от „Хоркан“ — каза той. — Но продължавам да мисля, че за всяко негово действие е имало конкретна причина.

Нортън се ухили безмилостно.

— Имало е, разбира се. Седем месеца сам в дълбокия космос и за първо, второ и трето само човешко… При такива обстоятелства и аз бих откачил.

— Не е достатъчно.

— Така твърдиш ти. Хрумвало ли ти е, че може и да грешиш? Че Мерин може наистина да е откачил? Може би тринайските не са чак толкова различни от другите хора, колкото си мислим.

Последното извика кисела усмивка на лицето на Марсалис.

— Благодаря ти за солидарността, Том. Интересна идея, но лично аз не държа да бъда асимилиран. Тринайските не са като другите хора, дори не са „хора“ в нормалния смисъл на думата, и Мерин няма да е първото изключение от правилото. Вие мерите действията му с човешки аршин и в това е голямата ви грешка. Между другото, мен ме наехте, за да ви спретна негов профил, нали така? Крайно време е да се хванем на работа, като започнем с последното живо същество, което го е видяло. Та ще ми позволите ли да говоря с н-джина на „Хоркан“, или не?

20.

Нощното небе лежеше в краката му.

Не нощно небе, каквото можеш да видиш от Земята или от Марс, или от друго място в покрайнините на галактиката. Не, тук черният под беше гъсто обсипан с рояци светлинки. Звезди се трупаха на купове, засенчваха взаимно блясъка си или се кипреха като лъскави кабарчета по разноцветните мраморни вени на съзвездията. Приличаше на прецизно генерирана гледка от някой хипотетичен свят в ядрото на Млечния път или пък на хиляди местни изображения, насложени едно върху друго и с подсилен контраст. Той направи няколко крачки и звезди се разсипаха на бял прах под краката му, размазаха се по индиговочерния фон. Небето над главата му беше в клаустрофобично сиво, тук-там с грозни цветни петна, завихрящи се в широки спирали.

„Шибани откачени машини.“

Никой не знаеше защо корабните джинове предпочитат тази виртуална среда. Запитванията по въпроса от страна на интерфейсни инженери получаваха неясни отговори, лишени от лингвистично значение. „Долетяно от него-воля, не може тежкото, там-към, през-там, безсклонно и узряло“ гласеше едно от най-популярните обяснения. Карл се познаваше с интерфейсния инженер на Марс — той го беше разпечатал и залепил над леглото си като един вид житейско мото. Математическият еквивалент на „отговора“ също бил лишен от смисъл, макар въпросният инженер да твърдеше, че имало „някакво невнятно изящество“ в него, каквото и да означаваше това. Обмислял да издаде книга, сборник с н-джински хайку, с много дребен шрифт на скъпа хартия и илюстрации на виртуалните формати срещу всяко двустишие.