Вариант 13

— Не. Видях един да отпрашва към булеварда. — Тя посочи прибраните в прозрачни вакуумиращи чували трупове на мъжете, които Марсалис беше убил. Ролерите им се виждаха съвсем ясно през дебелия найлон. — И мога да броя.

— Можете ли да го опишете?

— Облечен в черно. Със скиорска маска.

Уилямсън въздъхна.

— Добре. Да ми кажете нещо за другия?

И махна към третия чувал на тротоара. Бледото, опръскано с кръв лице на бодигарда ги зяпаше с широко отворени очи през найлона. Наложило се бе да го претърколят по гръб, за да измъкнат Ортис изпод него и да го качат в линейката.

Севги сви рамене.

— От охраната е.

— Познавате ли го?

— Не. Не е от моя отдел. — И внезапно загря защо Уилямсън е толкова изнервен. На теория тук се разпореждаше нюйоркското управление, но тя лесно можеше да се позове на закона за Колониалната инициатива и да си присвои юрисдикцията. В мисълта за реалната власт, с която разполага, имаше нещо нечисто. И примамливо.

Уилямсън отиде до мъртвия бодигард. Взря се в лицето му.

— Значи този човек е прикрил Ортис с тялото си, така ли?

— Мисля, че е очевидно.

— Да, това му е работата. А вашият странен приятел ей там…

— Ще престанете ли да го наричате така, по дяволите!

Думите й й спечелиха замислен поглед. Детективът тръгна към лимузината.

— Добре. Служителят от охраната прикрива Ортис с тялото си. Вашият генномодифициран приятел ей там прикрива вас. Някаква представа защо е постъпил така?

Севги поклати отегчено глава.

— Ами попитайте го.

— Ще го попитам. Макар че тринайските не се славят с особена откровеност. — Уилямсън направи многозначителна пауза. — Нито с жертвоготовност. Трябва да е имал някаква друга причина.

Севги го изгледа гадно и си помисли — сигурно защото синаптикът най-сетне започваше да действа, — че би могла като нищо да му пръсне главата, ако имаше оръжие. Вместо това се изправи и приближи лице до неговото.

— Разговорът ни току-що приключи, детектив.

— Не мисля, че…

— Казах, че разговорът ни приключи. — Със сигурност беше от синаптика. Водеше я гневът, но самочувствието се дължеше на дрогата. Уилямсън беше с една глава по-висок от нея, но тя стоеше наперено на сантиметри от него, все едно беше с телесна броня. Сякаш последните четиридесет минути се бяха случили на някой друг. Реанимационният шал се беше свлякъл в краката й. — Охотно бих си общувала с някой, който не споделя неандерталските ви разбирания. Но повече няма да си губя времето с вас.

— Това е разследване на убийст…

— Да, в момента е точно това. Искате ли да ви демонстрирам колко бързо мога да го превърна в разследване на КОЛИН?

Той стисна зъби, но не каза нищо.

— Спестете ми нахалството си, детектив, и може да си задържите разследването. В противен случай ще се позова на закона КОЛИН, а вие ще трябва да се приберете при началниците си в двадесет и осми участък и да ги уведомите, че са си изгубили юрисдикцията.

Смътно чувство на вина я погъделичка иззад пелената на синаптика, докато гледаше как Уилямсън се предава неохотно, вина, породена от съпричастието на дългогодишната работа от другата страна на барикадата.

Смаза ядно вината и тръгна през улицата към Марсалис.

КОЛИН се появи в скромен състав на сцената само след десетина минути. Брониран транспортьор се дотътри кротко насред пазарчето: отваряше си път през множеството с помощта на слаб звуков импулс с дължина на вълната под границата на човешкия слух, който успешно се използваше при борба с масови безредици и от който Севги я заболяха зъбите още отдалече. Не се беше обаждала на Нортън, значи някой друг беше разпоредил операцията, след като се бе разчуло за Ортис. Полицията беше държала на разстояние акредитираните медийни екипи и независимите оператори, но така или иначе новината със сигурност гърмеше по всички канали.

Транспортьорът спря в края на отцепения район, демонстрирайки небрежно зачитане — или незачитане, според гледната точка — към полицейските бариери, опънати около местопрестъплението. Единият брониран калник пресече яркожълтия лъч и включи алармата. Униформени полицаи хукнаха моментално натам.

— Елегантно — отбеляза Марсалис.

Предната врата на мястото до водача се открехна и Том Нортън се изправи на стъпенката и плъзна поглед по местопрестъплението. Дори от разстояние Севги видя, че е страшно пребледнял.

— Сев?

— Тук съм. — Тя му махна от стъпалата пред кооперацията и Нортън я видя, отвори по-широко вратата, слезе и я затвори. Каза няколко кратки думи на униформените, които стояха на пътя му, размаха им портфейла със значките и картите си и те го пуснаха да мине. Някой отиде да изключи алармата за нарушаване на периметъра и улицата отново потъна в тишина. Транспортьорът се плъзна няколко метра назад и зачака като елегантен танк, какъвто всъщност беше. Водачът така и не се показа.

— Доста показно — отбеляза Севги, щом Нортън дойде при тях.

— Кажи го на Ортис — изсумтя той.

— Той добре ли е?