Вариант 13

… нещо черно се стрелна в периферното му зрение…

Връхлетя върху Ертекин, събори я и я натисна на паважа. Посегна да извади оръжие, каквото нямаше. Над главата му въздухът избухна в съскаща ярост.

„Магнитен огън.“

Първото, което чу ясно, беше как купето на лимузината отива по дяволите — звук като внезапно излял се проливен дъжд. Някой извика, после изохка от болка. Някакви хора падаха зад него. Писъци. Той лежеше върху Ертекин, натискаше я и се оглеждаше трескаво за…

Ето ги!

От другата страна на пазарчето, отвъд писъците и паниката на хората — три приклекнали черни силуета, характерното полюляване на скейтъри. Държаха късите електромагнитни пръскачки ниско пред слабините си и сърфираха през тълпата. Отваряха си път с рамене — хората от двете им страни залитаха и падаха като покосени. Мрежата представяше движенията им на забавен каданс. С подхранена от хлоридите яснота той моментално закова вниманието си върху водещия скейтър — стойката му се промени, миг по-късно той вдигна дулото на пръскачката, очите му се разшириха още повече в бледия процеп на черната скиорска маска. Деляха ги най-много шест метра — този път нямаше да пропусне мишената си.

Карл улови погледа му, изръмжа и се отлепи от паважа.

По-късно щеше да се пита дали е било заради погледа, заради звука, който издаде, или заради осигурената му от мрежата допълнителна скорост, но някое от тези неща или всичките заедно му спасиха живота. Може би по лицето на онзи се беше изписала смесица от погнуса й страх, когато Карл се хвърли към него, но заради маската трудно можеше да се прецени. Така или иначе, Карл вече връхлиташе върху него. Три — преброй ги, една! две! три! — широки стъпки и порция светкавични хватки таниндо. Ръбът на лявата му ръка се заби под брадичката на водещия скейтър, дясната само добави височина и векторно завъртане. Паднаха един върху друг. Пръскачката се търкулна на паважа. Карл се надигна и заудря скейтъра в лицето и гърлото.

Другите двама си знаеха работата. Дясното крило прескочи боричкащите се на пътя му тела, приземи се леко върху колелцата и продължи напред. Карл забеляза всичко това смътно, защото беше твърде зает да убива водещия скейтър. Другото крило се опита да изпълни същата маневра, но я оплеска, понеже закачи с единия ролер рамото на Карл при скока. Политна с главата напред, почти грациозно, удари се в паважа и се претърколи. Падането му беше контролирано, така че до секунда-две пак щеше да е на крака. Мрежата нижеше миговете като мъниста. Карл заби още веднъж лакът в лицето на своя човек и той изведнъж се отпусна под него. Докато катурналият се скейтър ставаше от земята, Карл се хвърли към пръскачката на водача им. Хвана я несръчно, с лявата ръка, пролази настрани, за да си осигури линия за обстрел, и стреля.

Магнитният заряд издаде звук като вряща вода, докато излизаше от дулото. Нямаше откат — слава Богу! — нямаше нужда и да се прицелва особено, изстрелът беше почти от упор. Карл лежеше в неудобна позиция и гледаше как куршумите се забиват в мишената. Скейтърът пак залитна напред, но този път без грам изящество. Срина се по лице, крайниците му се сгърчиха — и повече не помръдна.

Празният зареждащ механизъм на електромагнитната пушка изкашля и млъкна.

Разнообразни звуци стигнаха до съзнанието му — викове и истеричен плач. Стиснат в стегите на мрежата, Карл ги чуваше като през дълга тръба. Изправи се предпазливо, защото на клетъчно ниво още не беше убеден, че третият скейтър няма да се върне. Захвърли празното оръжие и отиде при мъртвото крило. Клекна и взе пръскачката му. Провери механично заряда — почти разсеяно, защото караше на автопилот, — и се огледа.

Лимузината можеха спокойно да я отпишат — черното й купе беше надупчено от попаденията на магнитния огън. Прозорците бяха пробити на двайсетина места и около всяка дупчица имаше млечнобяла паяжина от пукнатини. Колкото и да беше невероятно, чашата с кафе си стоеше там, където я беше оставил Ортис, и вдигаше необезпокоявано пара. Ала самият Ортис и телохранителят му лежаха на земята, един върху друг и съвсем неподвижни — изглежда, бодигардът се беше опитал да събори шефа си и да го прикрие с тялото си. Кръвта, която се събираше на локва по паважа около тях, навеждаше на мисълта, че не е успял. И други хора лежаха по улицата, клиенти и продавачи, попаднали под дъжда на магнитния огън. Ертекин се беше надигнала на колене и се оглеждаше замаяно. Смуглата й кожа беше пожълтяла от шока.

— Оправих двама — прегракнало каза Карл, докато й помагаше да се изправи. — Третият си тръгна твърде бързо. Съжалявам.

Тя вдигна празен поглед към него.

— Ертекин. — Той щракна с пръсти пред лицето й. — Добре ли си? Ранена ли си? Кажи нещо, Ертекин.

Тя тръсна глава и отблъсна ръката му.

— Добре съм. — Гласът й прозвуча като тих грак и тя се закашля. — Добре съм. Трябва да повикаме… линейка. Тези хора трябва да…

Млъкна и пак тръсна глава.

— Кой? Ти видя ли…