Unknown

Вечерта преди да замине, купи още двайсет пощенски картички и стоя до един след полунощ, за да ги надпише. На двайсетата въображението му вече се бе изчерпало напълно. На другата заран, след като плати стаята, помоли главния портиер да праща по една картичка на всеки три дни, докато той се върне. Даде му десет долара и му обеща, щом дойде отново в Сан Франциско, да му плати още толкова, но само ако са останали точно толкова картички, колкото е предвидил - и досега не бе сигурен кога точно ще се качи на кораба обратно за Америка.

Главният портиер бе озадачен, но прибра в джоба си десетте долара и сподели с младия администратор на рецепцията, че са го молили да върши далеч по-странни неща за далеч по-малко пари.

Когато Даниъл се качи на „Аоранджи“, вече му бе поникнала брада, а той се беше подготвил възможно най-добре, ако отчетем, че все пак бе събирал сведенията от другия край на света. По време на пътуването се хранеше на голяма кръгла маса заедно със семейство австралийци, които бяха ходили на почивка в Щатите и сега се прибираха. През следващите три седмици те обогатиха значително познанията на младежа, без дори да съзнават, че той поглъща с изострен интерес всяка дума, която изричат.

В първия понеделник на август 1947 година Даниъл зърна Сидни. Застана на палубата и загледа как слънцето залязва зад моста точно когато една лодка дойде, за да покаже на презокеанския кораб откъде да влезе в пристанището. Изведнъж му домъчня много за дома и той не за пръв път съжали, че изобщо е предприел такова пътуване. След час вече бе слязъл от кораба и беше отседнал в хотелче, препоръчано му от австралийците на неговата маса.

Собственичката, която се представи като госпожа Снел, беше много едра, с широка усмивка и гръмък смях. Настани го, както твърдеше самата тя, в най-луксозната стая. Даниъл изпита облекчение, че все пак не му е дала от обикновените стаи, защото когато легна на двойното легло, то хлътна в средата, а щом понечи да се обърне, пружината го последва, сякаш беше залепена за гърба му. И от двата крана на мивката течеше студена вода в различни оттенъци на кафявото, а единствената гола крушка, която висеше от средата на тавана, светеше толкова слабо, че Даниъл изобщо не можеше да чете на нея, освен ако не стъпеше на стол и не застанеше точно отдолу. Но госпожа Снел не му беше предоставила стол.

Когато на другия ден, след закуската, състояща се от яйца, бекон, картофи и пържени филийки, жената го попита къде ще се храни, в хотела или навън, той за нейно огромно разочарование отсече:

- Навън!

Първото, най-важно посещение, което бе набелязал, беше в Имиграционната служба. Знаеше, че ако там не му съобщят нищо, може още същата вечер да се качи на „Аоранджи“ и да се върне в Щатите. Вече му се струваше, че няма да е особено разочарован, ако му се наложи да го направи.

Огромната кафява сграда на Маркет Стрийт, където се пазеха сведенията за всички, пристигнали в колонията след 1823 година, отваряше в десет сутринта. Макар да дойде половин час по-рано, Даниъл завари осем дълги опашки от хора, опитващи се да установят едно или друго за регистрираните преселници, така че се озова пред гишето след цели четирийсет минути.

Когато най-сетне му дойде редът, той видя пред себе си червендалест мъж в синя риза с разкопчана яка, отпуснал вяло ръце върху гишето.

- Опитвам се да издиря един англичанин, пристигнал в Австралия между 1922 и 1925 година.

- Не знаеш ли нещо по-конкретно, моето момче?

- Опасявам се, че не - отвърна Даниъл.

- Опасяваш се, значи - повтори чиновникът. - Поне името не знаеш ли?

- А, да - рече Даниъл. - Гай Трентам.

- Трентам. Как се пише?

Младежът каза името бавно, буква по буква.

- Сега вече те разбрах, моето момче. Ще ти струва две лири стерлинги. - Даниъл извади от вътрешния джоб на якето си портфейла и плати. - Подпиши се тук - каза служителят, след което завъртя формуляра и му показа с пръст най-долния ред. - Ела пак в четвъртък.

- В четвъртък ли? Но това е след цели три дни.

- Добре че в Англия още ви учат да смятате - рече чиновникът. - Следващият.

Даниъл си тръгна само с квитанция за две лири стерлинги, без да е научил нищо ново. След като излезе на улицата, си купи брой на „Сидни Морнинг Хералд“ и потърси кафене край пристанището, където да обядва. Хареса си ресторантче, пълно с младежи. Келнерката го преведе през шумното, претъпкано заведение и го сложи да седне на масичка в ъгъла. Даниъл почти бе прочел вестника, когато тя най-сетне му донесе салатата. Изтика вестника встрани, изненадан, че в него не пише и дума за ставащото в Англия.

Тъкмо отхапваше от марулята и се чудеше как да оползотвори най-добре непредвиденото забавяне, когато момичето на съседната маса се пресегна и попита дали може да вземе захарта.

- Разбира се, нека аз - рече Даниъл и и подаде захарницата.

Надали щеше да погледне отново непознатата, ако не бе забелязал, че тя чете „Основи на математиката“ на А. Н. Уайтхед и Бъртранд Ръсел.

- Да не би случайно да следвате математика? - полюбопитства той, след катой подаде захарницата.