Unknown

- Ами да - потвърди Рексол. - И досега никой не е сигурен кой точно е бащата.

- Бащата ли?

Кръчмарят се поколеба.

- Разбъбрих се прекалено много. Стига толкова.

- Изумен съм, че след толкова време това още вълнува някого - опипах за последно почвата и изпих на един дъх бирата.

- Вярно си е - съгласи се Рексол. - И аз винаги съм се чудел. Но нали ги знаете какви са хората. Е, драги ми господине, трябва да затварям, че властите ще ме погнат.

- Ама разбира се. И аз трябва да се връщам при добитъка.

Преди да потегля към Кеймбридж, седнах в колата и си записах най-подробно каквото помнех от разказа на кръчмаря. През дългия път на връщане се помъчих с новите неща, които бях научил, да си съставя някаква по-пълна картина. Рексол ми бе разказал доста подробности, които дотогава не знаех, но и бе добавил нови въпроси без отговори. Когато излязох от пивницата, единственото, в което бях сигурен, бе, че не мога да спра дотук.

На другата сутрин реших да се отбия в Министерството на войната и да попитам старата секретарка на сър Хорас дали е възможно да намери някакви сведения за един бивш офицер.

- Името? - попита строго облечената жена на средна възраст, която още прибираше косата си на нисък кок, каквато беше модата по време на войната.

- Гай Трентам - отвърнах аз.

- Чин и част?

- Капитан, вероятно от Кралския стрелкови полк.

Жената се скри зад затворената врата, но след около четвърт час се върна с малка кафява папка. Извади от нея един-единствен лист хартия и зачете на глас:

- Капитан Гай Трентам, удостоен с Военен кръст. Участвал е в Първата война, после е бил прехвърлен на служба в Индия, напуснал е въоръжените сили през 1922 година. Не е посочено защо. Няма и адрес за връзка.

- Ти си истинско съкровище - рекох аз и целунах жената по челото, от което тя много се смути, после си тръгнах и се върнах в Кеймбридж.

Колкото повече научавах, толкова повече ми се искаше да знам, макар че поне засега очевидно бях навлязъл в поредната задънена улица.

Следващите няколко седмици се посветих изцяло на студентите, докато те не се пръснаха за коледната ваканция.

Прибрах се в Лондон и прекарах чудесно трите седмици заедно с нашите в Литъл Болтънс. В сравнение с лятото баща ми изглеждаше много по-спокоен, дори мама като че ли се бе поотърсила от необяснимите си притеснения.

Но по време на празниците изникна друга загадка - бях убеден, че тя по никакъв начин не е свързана с Трентамови, затова не се поколебах да помоля мама да я разбули.

- Какво е станало с любимата картина на татко?

Отговорът и ме натъжи много, а тя ме помоли да не споменавам изобщо пред татко „Хората, ядящи картофи“.

Седмицата преди да се върна в Кеймбридж се разхождах по Бофорт Стрийт по посока на Литъл Болтънс, когато забелязах възрастен ветеран в униформа от синьо сукно, който се опитваше да пресече улицата.

- Нека ви помогна - предложих аз.

- Благодаря ви, млади момко - усмихна се старецът и ме погледна със сълзящи очи.

- С кого сте служили? - попитах уж между другото.

- Не с друг, а с принца на Уелс - отговори той. - Ами вие?

- В Кралския стрелкови полк. - Прекосихме заедно улицата. - Имате ли познати там?

- Кралският стрелкови полк, значи - повтори мъжът. - Имам, как да нямам, Бейнджър Смит, дето участва в Голямата война, и Сами Томкинс, той обаче отиде в полка по-късно, ако не ме лъже паметта, някъде през двайсет и втора-двайсет и трета, и след Тобрук⁵⁴ го демобилизираха като инвалид.

- Бейнджър Смит ли? - повторих аз.

- Да - потвърди ветеранът вече когато стигнахме отсрещния тротоар. - Падаше си кръшкач - прихна гърлено старчето. - Но ако се вярва на мълвата, и досега работи един ден седмично във вашия полкови музей.

На другия ден влязох за пръв път в малкия полкови музей колкото да разбера от уредника, че Бейнджър Смит идвал само в четвъртък, и то невинаги. Огледах помещението, пълно с опърпани знамена, окичени с бойни отличия, с витринки, зад които се мъдреха униформи, и с допотопно оръ жие от отминали времена, а също с огромни карти, на които с разноцветни кабарчета беше отбелязано как, къде и кога са извоювани тези отличия.

Уредникът бе само няколко години по-голям от мен, затова не си дадох труда да го обременявам с въпроси за Първата световна война.

В четвъртък се върнах и заварих на стола в ъгъла на музея възрастен войник, който се правеше на много зает.

- Бейнджър Смит?

Окаяното старче бе високо, има-няма, метър и шейсет. Дори не се опита да стане от стола, само ме погледна изпод вежди.

- Е, и?

Извадих от вътрешния си джоб банкнота от десет шилинга.

Той погледна изпитателно първо парите, после мен.

- Какво искате?

- Случайно да помните капитан Гай Трентам? – попитах го аз.

- От полицията ли сте?

- Не, адвокат съм, занимавам се с наследството му.

- Бас ловя, че капитан Трентам не е оставил на никого нищо.

- Нямам правото да разкривам това - обясних аз. - Сигурно не знаете какво се е случило с него, след като е напуснал Стрелковия полк. В документацията на полка от 1922 година насам не се споменава нищо за него.