Unknown

Тя дръпна памучния шнур на долнището и Даниъл тъкмо понечи да възроптае, когато усети, че се е долепил до голото и тяло. Продължи да лежи със затворени очи, без да пророни и дума, докато Джаки го милваше бавно по краката. Младежът усети как го плисва вълна блаженство, сетне се отпусна омаломощен - и той не знаеше какво точно е станало. Но бе сигурен, че е било неописуемо приятно.

- Знаеш ли, наистина съм убедена, че си девствен - рече Джаки, когато накрая той отвори очи.

- Не - поправи я Даниъл. - Бях девствен.

- Опасявам се, че още си - възрази момичето. - Строго погледнато де. Но ти не се притеснявай - обещавам ти до сутринта да наваксаме. А, да, другия път може да участваш и ти, Дан.

Следващите три дни Даниъл почти не стана от леглото, където премина обучението на второкурсничката от Университета в Пърт. На втората сутрин вече бе открил колко красиво може да бъде женското тяло. На третата вечер Джаки простена тихо, от което той разбра, че може и да не е завършил курса, но вече не е и пълен новак.

Натъжи се, когато момичето му каза, че е време да се връща в Пърт. Джаки метна за последно раницата на рамо, после Даниъл я изпрати на гарата и загледа от перона как влакът потегля към Западна Австралия.

- Ще те потърся, Дан, ако някога дойда в Кеймбридж - бяха последните думи, които чу от Джаки.

- Надявам се наистина да дойдеш - отвърна той, убеден, че доста от преподавателите в „Тринити“ само ще спечелят, ако преминат неколкодневен курс на обучение при Джаки.

В четвъртък сутринта, както му бяха казали, отиде отново в Имиграционната служба и след още един час висене на неизбежната опашка връчи квитанцията на служителя, който беше облечен в същата риза и пак се беше отпуснал върху гишето.

- А, да, спомням си, Гай Трентам. Само няколко минути след като си тръгна, му открих данните - обясни мъжът. - Жалко, че не дойде по-рано.

- Мога само да съм ви признателен.

- Да си ми признателен ли, за какво? - учуди се чиновникът и го изгледа подозрително.

Даниъл взе зеленото картонче, което мъжът му подаде.

- За три от най-щастливите дни в живота ми.

- За какво говориш, моето момче? - ахна чиновникът, но Даниъл вече се бе отдалечил и не го чу.

Седна на стъпалата пред високата сграда в колониален стил и се взря в официалния документ. Както се беше опасявал, той не му разкри почти нищо:

Име: Гай Трентам

(вписан като имигрант на 18. XI. 1922 г.)

Занятие: търговец на земеделски парцели

Адрес: Сидни

Манли Драйв № 117

Даниъл откри бързо върху картата, оставена му от Джаки, къде точно се намира Манли Драйв и взе автобуса за Северен Сидни, където слезе в предградие с много дървета и с изглед към пристанището. Макар и доста големи, къщите имаха запуснат вид и оставиха у младежа впечатлението, че навремето кварталът очевидно е бил много моден.

Той натисна звънеца на къща, която преди доста години може би е била хотел, отвори му младеж по къси панталони и потник. Даниъл бе на път да приеме, че това е нещо като национална носия.

- Знам, било е отдавна - подхвана той, - но се опитвам да науча нещо за човек, който може би е живял тук през 1922 година.

- Доста преди мен - отвърна весело младежът. - Елате да поговорите с леля Силвия, тя сигурно ще ви помогне.

Домакинът поведе Даниъл през антрето - влязоха с дневна, която очевидно не бе разтребвана от доста време, откъдето отидоха на терасата, вероятно преди години боядисана в бяло. На люлеещия се стол седеше жена към петдесетте, беше с боядисана коса и толкова силен грим, че на Даниъл му бе невъзможно да определи възрастта и. Тя продължи да се люлее със затворени очи на стола и да се припича на сутрешното слънце.

- Извинявайте, че ви безпокоя...

- Не спя - рече жената и изгледа подозрително натрапника. - Ти пък кой си? Изглеждаш ми познат.

- Казвам се Даниъл Тръмпър - подхвана младежът. - Опитвам се да науча нещо за един човек, който по всяка вероятност е отседнал при вас през 1922 година.

Жената прихна.

- Преди двайсет и пет години! Доста голям оптимист си.

- Казва се Гай Трентам.

Тя изправи рязко гръб и се втренчи в Даниъл.

- Ти си му син, нали? - Младежът се вцепени. - И на сто години да стана, няма да го забравя онзи негодник, само как умееше да омайва със сладки приказки!

Той вече не можеше да отрича истината дори пред самия себе си.

- За какво си се домъкнал след толкова години, за да му платиш борчовете ли?

- Аз такова... - подхвана Даниъл.

- Духна, без да е платил наема за близо година. Вечно пишеше на майка си в Англия, крънкаше и пари, но аз така и не ги видях. Тоя мръсник си въобразяваше, че щом спи с мен, може да мине метър, до гроб ще го помня, особено след онова, което му се случи.

- Значи знаете къде е отишъл, след като си е тръгнал оттук?

Жената се подвоуми. Извърна се и погледна през прозореца, а Даниъл продължи да чака.

- Последното, което чух - поде пак жената след дълго мълчание, - е, че се е хванал букмейкър в Мелбърн, но това беше преди да...

- Преди какво? - не се стърпя младежът.