Unknown

- Ще уредим нещата - Симкинс започна да кръжи около Чарли. - Чакайте... Всичко ще бъде наред.

- Искате ли да разговаряте лично с директора?

- Ама недейте - примоли се Симкинс. - Не е нужно. При мен са всички книжа.

- Да, ще му предам, господин министър-председателю - отсече Чарли и известно време мълча. - Довечера се връщам в Лондон. Да, веднага щом се прибера, ще дойда да ви докладвам. Дочуване, господин министър-председателю.

- Дочуване - пожела му Беки и затвори. - Не се и съмнявам, че довечера ще ми кажеш за какво става въпрос.

Същия ден вечерта, когато Чарли разказа цялата случка на министъра, и той, и Джесика Алън се запревиваха от смях.

- Ако му се беше оплакал, министър-председателят наистина щеше да дръпне едно конско на тоя тип - увери го Ултън.

- Да де, но Симкинс щеше да получи разрив на сърцето - натърти Чарли. - И тогава оризът, да не говорим за шофьорките, щяха да висят до Второ пришествие на пристанището. Пък и храната не достига, не исках онзи мухльо да изхаби още едно парче сухар.

Чарли беше на конференция на земеделците в Карлайл, когато от Лондон го потърсиха спешно.

- Кой? - попита той, докато се опитваше да се съсредоточи върху изказването на един от делегатите, който обясняваше надълго и нашироко как да се увеличи добивът на ряпа.

- Маркиза Уилтшир - тихо каза Артър Селуин.

- В такъв случай ще се обадя - отвърна Чарли и след като излезе от залата, се качи в хотелската стая и помоли телефонистката да го свърже.

- Какво мога да направя за теб, Дафни?

- Не ти, а аз, както винаги, ще направя нещо за теб. Прочете ли днешния „Таймс“?

- Прегледах заглавията. Защо? - попита Чарли.

- В такъв случай не е зле да видиш страницата с некролозите. И най-вече последния ред на един от тях. Няма да ти губя повече времето, скъпи, министър-председателят постоянно ни напомня каква жизненоважна роля си играел за победата ни във войната!

Чарли се засмя точно когато Дафни затвори.

- С какво мога да бъда полезен? - попита Селуин.

- Намери ми днешния брой на „Таймс“.

Когато младежът се върна с вестника, Чарли разлисти припряно страниците, докато откри некролозите: адмирал сър Алегзандър Декстър, командващ, проявил през Първата световна война завидни тактически умения, Дж. Т. Макфърсън, въздухоплавател и писател, и сър Реймънд Хардкасъл, индустриалец...

Чарли прегледа набързо подробностите от биографията на сър Реймънд: роден и завършил образованието си в Йоркшир, в началото на века наложил инженерното дружество на баща си, превърнало се през двайсетте години в едно от най-могъщите промишлени предприятия в Северна Англия. През 1938 година Хардкасъл продал за седемстотин и осемдесет хиляди лири стерлинги дяла си на „Джон Браун и сие“. Но Дафни се оказа права - само последният ред от некролога наистина имаше някакво отношение към Чарли.

„Сър Реймънд, чиято съпруга е починала през 1914 г., има две дъщери, госпожица Ейми Хардкасъл и госпожа Трентам, които ще наследят богатството му.“

Чарли вдигна телефонната слушалка на апарата върху писалището и помоли да го свържат с един номер в Челси. След малко се обади Том Арнолд.

- Та къде, казваш, може да бъде намерен Рексол? - бе единственото, което Чарли го попита.

- Както ти обясних последния път, когато прояви интерес, господин председателю, сега Рексол държи пивница „Щастливият бракониер“ в някакво селце на име Хатъртън в Чешир.

Чарли благодари на изпълнителния директор и без да казва дума повече, затвори.

- Мога ли да помогна с нещо? - попита делово Селуин.

- Каква ми е програмата до довечера, Артър?

- Ами още не са приключили с ряпата, после цял следобед се предвижда да присъствате на още доклади. Довечера има официален прием за участниците в конференцията, на която вие ще представлявате държавата, а утре сутринта трябва да връчите годишните награди на млекопроизводителите.

- В такъв случай се моли да се върна за приема - рече Чарли.

Изправи се и грабна балтона си.

- Да дойда ли с вас? - предложи Селуин, като се опитваше да не изостава от шефа си.

- Не, благодаря ти, Артър. Излизам по лична работа. Само ме покривай, докато се върна.

Изтича надолу по стълбите и излезе на двора. Шофьорът дремеше мирно и кротко зад волана. Чарли се метна в автомобила и затръшна вратата толкова силно, че събуди човека.

- Закарай ме в Хатъртън.

- Хатъртън ли?

- Да, Хатъртън. Излез откъм южната част на Карлайл, дотогава ще разбера къде точно отиваме.

Чарли отвори пътната карта, намери последната страница и прокара пръст по имената на селищата, започващи с „X“. В списъка имаше пет села с името Хатъртън, за късмет само едно се намираше в Чешир. Единствената друга дума, която изрече по време на цялото пътуване, бе „по-бързо“. Повтори я няколко пъти. Минаха през Ланкастър, през Престън и Уорингтън, докато накрая, половин час преди обедната почивка, спряха пред „Щастливия бракониер“.

Когато Чарли влезе в пивницата, Сид Рексол го зяпна с отворена уста - направо не повярва на очите си.