Unknown

Шест години по-късно родих втори син, Найджъл, който дойде на бял свят малко преждевременно - вероятно именно на това се дължи, че той не е така буден, както по-големия си брат. Междувременно наехме на Гай неколцина частни учители, един-двама от които го намираха за доста палав. Но кое дете в един или друг момент не слага жаби във ваната и не срязва на две връзките на обувките?

Както и предвиждахме, на девет години Гай постъпи в „Айсгарт“, а оттам - в „Хароу“. По онова време директор на училището беше преподобният пребендарий Антъни Уд и аз му напомних, че момчето е седмо поколение от рода Трентам, посещавало учебното заведение.

В „Хароу“ Гай бе отличник и в учението - в последния клас бе произведен ротен, - и на боксовия ринг, където побеждаваше наред всичките си противници с едно-единствено изключение, в срещата с „Радли“³⁷, където за съперник му се падна нигериец, който, както научих след време, бил на двайсет и пет-шест години.

Докривя ми, когато последния срок в училището не направиха Гай отговорник на класа. Доколкото разбрах, бил се запалил по прекалено много неща и от училищното ръководство сметнали, че това няма да бъде в негова полза. Е, и оценките му от изпитите можеха да са по-високи, но винаги съм смятала, че Гай е от децата, които са природно интелигентни, затова не са от най-прилежните в учението. Синът ми бе изненадан от доста пристрастната препоръка на директора, според когото някои от оценките му били твърде завишени, въпреки това беше приет във военната академия „Сандхърст“.

Там се прояви като отличен курсант, намираше време и да продължи с тренировките по бокс и стана шампион в средната категория. След две години, през юли 1916-а, завърши академията с прилични оценки и постъпи в някогашния полк на баща си.

Трябва да отбележа, че Джералд напусна Кралския стрелкови полк след кончината на баща си, за да се завърне в Баркшир и да поеме фамилните имения. По време на принудителното си напускане бе с почетен чин полковник и мнозина го смятаха за следващия командващ на полка. Оказа се обаче, че е пренебрегнат заради някой си Данвърс Хамилтън, който дори не бе в Първи батальон. Макар и да не познавам въпросния господин, мнозина от офицерите изказаха мнението, че с назначаването му справедливостта е грубо погазена. Аз обаче бях повече от сигурна, че Гай ще защити семейната чест и с времето ще стане командващ на полка.

Джералд не участва пряко в Голямата война³⁸, въпреки това в онези усилни години намери начин да служи на своята родина, като прие да бъде издигнат за Парламента от Западен Баркшир,

избирателен район, който в средата на XIX век, по времето на Палмърстън³⁹, дядо му е представлявал като член на Либералната партия. Съпругът ми успя да спечели изборите цели три пъти - работеше прилежно за партията си от задните банки и постоянно показваше, че няма желание да заема един или друг политически пост.

След като бе произведен в чин, Гай бе пратен като младши лейтенант в Олдършот, където продължи обучението си, за да се подготви да замине при останалите от полка на Западния фронт. За по-малко от година се сдоби с втората нашивка и бе прехвърлен в Единбург, във Втори батальон, който след няколко седмици получи заповед да се прехвърли по море във Франция.

Междувременно Найджъл току-що бе приет в „Хароу“ и се опитваше да върви по стъпките на брат си, но се опасявам, че му липсваха неговите способности. През една от безкрайните ваканции, каквито напоследък дават на децата, той ми се оплака, че големите го биели. Казах му да се стегне и да се държи като мъж, защото - нека не забравя - сме във война. Изтъкнах и че не помня Гай да е допускал подобно нещо.

През дългото лято на 1917 година наблюдавах отблизо двамата си синове и не бих твърдяла, че докато бе в домашен отпуск, Гай се е радвал да бъде в компанията на Найджъл - направо не го понасяше. Все повтарях на Найджъл, че е длъжен да се стреми да си спечели уважението на своя по-голям брат, той обаче хукваше в градината и се криеше там с часове.

По време на отпуската му онова лято посъветвах Гай да посети дядо си в Йоркшир и дори намерих първо издание на „Невинни песни“, които синът ми да му подари, понеже знаех, че татко отдавна иска да ги има в сбирката си. След една седмица Гай се върна и потвърди, че наистина е спечелил благоволението на стареца, като му е подарил томчето на Уилям Блейк.

Подобно на всяка майка, и аз през онзи вдъхновяващ период от нашата история се притеснявах дали Гай ще се представи добре пред лицето на врага и накрая, ако е рекъл Господ, ще се върне здрав и невредим у дома. Според мен съм в правото си да заявя с чиста съвест, че, както се оказа, никоя майка, колкото и горда да е тя, не би могла да мечтае за по-достоен син.