Unknown

Въпреки тона й, Уила усети, че положението е сериозно, макар Пакстън да не го показва.

— Сложен въпрос — отвърна тя, а Пакстън се позасмя.

Уила осъзна колко е свикнала да я разглеждат под лупа.

После се случи нещо, което смяташе за абсолютно невъзможно.

Дожаля й за Пакстън Осгуд.

Тази нощ откровенията й дойдоха в повече. Излезе изтощено от дневната и се заизкачва към спалнята си.

— Благодаря, Уила — извика й Пакстън.

— Няма защо.

Седма глава

Относителност

Пакстън отвори бавно очи. Бавно и мъчително. Клепките й сякаш бяха залепнали.

Подпря се на лакът — леко движение, от което се почувства така, сякаш я блъснаха в стената. Простена, но не се предаде и се изправи.

Огледа се. Намираше се в малка къща със старомодни мебели, с изключение на невъзможно мекото сиво канапе, върху което лежеше. Срещу нея имаше прозорец. На перваза му стоеше птичка и се взираше вътре. Тя отвърна на вперения й поглед, смутена и странно хипнотизирана. Пронизително звънене я сепна, тя подскочи, а птичката се уплаши и отлетя.

Обгърна главата си с длани. За бога, какъв беше този шум?

Чу стъпки, обърна се и видя, че в стаята влиза Уила Джаксън в памучни шорти и блузка — и двете омачкани в съня. Късата й коса беше бухнала като облак около лицето й.

Винаги си бе мислила, че ако Уила надене бяла муселинена нощница, сложи широка диадема в косите си и прегърне порцеланова кукла, ще заприлича на светлооко дете от прочувствена стара снимка. Открай време я обземаше безпокойство, когато се озовеше край нея.

— Мислех, че съм изключила телефона ти. Снощи звънеше постоянно като обладан от зли сили — каза Уила и се втурна към мобилния, който Пакстън едва сега забеляза върху масичката до канапето.

Уила отвори капака и каза:

— Ало? — помълча. — Аз съм Уила Джаксън. А ти? Ръката й, вдигната над очите да засенчи светлината, струяща през прозореца, се отпусна припряно.

— О! — подаде телефона на Пакстън. — Теб търсят. Пакстън го взе, стараейки се да не прави резки движения, за да не експлодира главата й.

— Мен търсят, разбира се. Това е моят телефон. Уила се намръщи, обърна се и излезе от стаята.

Някой не понасяше добре сутрините.

— Ало? — каза Пакстън.

— В къщата до басейна съм, но ти не си там. Къде си?

Беше Колин.

Пакстън се озърна.

— Не съм сигурна. В дома на Уила Джаксън, мисля.

— Това обяснява защо тя вдигна твоя телефон. Какво правиш там?

Картини от предишната нощ нахлуха в ума й. Не възнамеряваше да ги споделя с него. С когото и да било. Божичко, ако разберяха как се е изложила…

— Цяла нощ ли беше там?

— Така мисля.

Колин замълча и тя усети до какви изводи стига.

— Пияна ли си? В дневната ти има празна бутилка от уиски.

— Не. Вече не. И се махни от къщата ми.

Той се засмя.

— Какво стана?

— Да не мислиш, че ще ти кажа?

— Знаеш, че рано или късно ще разбера.

— Само през трупа ми — отсече тя.

— Добре де, добре. Слушай, обаждам се, защото се оказва, че ти си авторитетът относно Блу Ридж Мадам. Всички искат да говорят с теб. Да се срещнем в полицейското управление. Трябва да разберем кога ще освободят местопрестъплението, за да преместя онова дърво. И то незабавно.

— Добре — постара се да се посъживи тя. — Дай ми един час.

Прекъсна връзката и застина, отпуснала глава в шепи. Дори косата я болеше. Не усети колко време мина, преди Уила да се върне.

— Добре ли си? — попита я тя.

Пакстън я погледна. Държеше чаша кафе и таблетки против главоболие. Подаде й и двете.

— Ти ме спаси снощи — каза Пакстън.

Никога нямаше да забрави ослепителния блясък на фаровете, когато джипът спря и Уила излезе от него да й се притече на помощ. Не беше се радвала толкова на никого през целия си живот.

Уила сви рамене.

— Ти не беше в стихията си.

— Не мога да повярвам, че ми помогна. Защо го направи?

Уила я изгледа така, сякаш й задава много странен въпрос.

— Когато някой се нуждае от помощ, помагаш. Нали? Не беше ли това мотото на Дамския клуб… Забрави ли „добротворството“? — цитира тя поканата на Пакстън за празненството.

Пакстън се запита какво я тревожи повече — че Уила я възприема като обект на благотворителност или че не може да си представи някоя от приятелките й от клуба да й се притече на помощ така. Дамският клуб помагаше на хората възможно най-дистанцирано. Даряваха пари, после обличаха най-хубавите си рокли и отбелязваха случая. Благотворителният център на семейство Осгуд, който Пакстън ръководеше, вършеше истинска работа и не изискваше похвали. Защо тогава упорстваше, вместо да се откаже от клуба? Заради семейната история вероятно. Наследството. Те бяха главната причина.

Преглътна две таблетки със силното кафе. После остави чашата на масичката и усети как стомахът й изкъркори.

— Благодаря. За всичко. Трябва да тръгвам. Къде ми е чантата?

Ненадейно се паникьоса.

— Къде ми е колата?

Някой похлопа на вратата.

— Не знам къде ти е чантата, но колата ти е пред „Веселяците“. Не се безпокой. Погрижих се за нея — обясни Уила.

Отиде до вратата и отвори.

Беше не кой да е, а Себастиан. Погледна Уила в скромното й нощно одеяние и каза:

— Божичко, под джинсите и тениските все пак се крие жена!