Unknown

Би й се сторило забавно, Уила с наслада би изгледала пиянския спектакъл на Пакстън, посветила живота си на съвършенството. С удоволствие би проследила как жена, чието присъствие кара всички наоколо да се чувстват някак непълноценни, да се стовари върху лицето си… Ако не бяха обградилите я мъже.

Жените споделят странно, но универсално разбиране. Дълбоко в себе си познават и долавят страха да си изправен пред по-многоброен противник, да си безпомощен. Той пулсира в гърдите им, когато се сетят как някой ги е проследил на път до вкъщи. При спомена за пръстите, почукващи по стъклото на колата, когато чакат сами на светофара, или за случаите, когато обезсилени от алкохола, не са успели да кажат „не“. За усмивките, отправени към препречили пътя им непознати мъже, усмивки, предназначени да пощадят чувствата им и да избягнат скандала. Всички жени таят такива спомени, дори да не са ги преживявали лично. Те са част от колективното им подсъзнание.

Уила не можеше просто да стои в колата и да не помогне. Трябваше да направи нещо. Не беше сигурна какво точно. Все пак запали двигателя на джипа и го насочи към паркинга пред магазина с мисълта, че нищо в този ден не е нормално, нищо не навява скука.

И никога, за нищо на света не би признала дори пред себе си, че това някак си й харесва.

Закова джипа пред групата с включени фарове. Видя как Пакстън отдръпна ръка от един от мъжете, опитал се да я докосне. Тръгна напред, но другият й препречи пътя.

Уила извади сълзотворния спрей от чантата си и отвори вратата.

— Здрасти, Пакстън — каза тя. Сърцето й барабанеше възбудено. — Какво правиш тук?

Мъжете се обърнаха към нея. Пакстън вдигна глава и Уила го забеляза — древния страх. Ужасът на безпомощното животно, заобиколено от хищници. „Помощ!“

— Я виж ти, едно миньонче! Купонът ще е страхотен — каза мъжът, уловил ръката на Пакстън.

Имаше излъчване на насилник. Изпитвал бе насилие на гърба си. И той беше насилвал. Дотолкова се беше сраснало с природата му, че не би могъл да погледне някого и да не си представи как би изглеждал насинен. Уила усети как очите му пълзят изпитателно по врата и по тънката кожа на скулите й.

— Защо не я пуснеш? Личи си, че иска да си тръгне — каза тя.

Ръката й вече пулсираше, стиснала като спасителен пояс сълзотворния спрей. Долавяше ярко всичко наоколо — и най-дребния звук, и най-лекия повей на вятъра.

Роби се разкикоти. В гимназията винаги се навърташе край грубияните, не точно един от тях, но достатъчно близо. И като повечето хора смяташе, че „достатъчно близо“ е по-добре от „извън“.

— Хайде, Уила, да не мислиш, че тук непрекъснато се навъртат пияни кралици на випуска? Тя ми изпрати любовно писмо в гимназията. Отрече и всички ми се надсмиваха, но е истина. Признай си, Пакстън.

— Роби, за бога, аз ти изпратих писмото — каза Уила. — Аз бях Жокера. Вършех всякакви глупости. Тя няма нищо общо.

Той я погледна объркано.

Уила застана пред прага на магазина и извика:

— Обадете се в полицията.

Продавачът вдигна очи от списанието и пак ги сведе, все едно не я вижда.

— Той ми е брат — обясни едното приятелче на Роби. — Няма да се обади на никого.

Уила отстъпи бавно назад. Знаеше, че може да се скрие в джипа, да извика полиция и да изчака със заключени врати. Но Пакстън щеше да остане сама, а последното, което иска жена в такова положение, е всички, способни да й помогнат, да бездействат. Тя сякаш прочете мислите на Уила. Опитваше се да срещне погледа й, да не му позволи да се отклони. „Не ме изоставяй“.

— Пакстън, пусни пликовете — рече Уила най-после.

— Но…

— Хайде! Ще се повозим в моя джип, нали?

— С кола съм.

— Знам. Но по-добре да се качим в джипа.

Размърда леко ръка и очите на Пакстън се впиха във флакончето със спрей. Тя пусна торбите върху цимента. Бутилките с вино се строшиха с трясък.

— Няма да ходи никъде — обади се мъжът, който я държеше за ръката. — Освен зад сградата за малко забавление.

Уила пое дълбоко дъх, вдигна флакончето и се прицели. То беше последното й средство, но не се поколеба нито за миг. Освен това през буйното си детство бе боядисвала със спрей какво ли не, та мерникът й беше безпогрешен. Улучи първия мъж в лицето. Вторият побягна и се наложи да го гони до вратата. Обезвреди и него, сграбчи Пакстън за ръката и изпусна спрея.

На няколко крачки от джипа Роби застана пред тях. Първият мъж кашляше и си търкаше очите, изостряйки и болката, и гнева си. Извика на Роби да спре кучките. Вторият се втурна в магазина да доведе продавача, който крачеше към вратата. Вече нямаше с какво да се защитят.

— Ти ли написа писмото наистина? — попита Роби.

— Да — отвърна Уила.

— О… Съжалявам, Пакстън.

Пакстън стискаше Уила с такава сила, че със сигурност щеше да й остави синини.

Роби падна на колене и закри лице с длани. Завика, сякаш спреят беше поразил и него. Уила се зачуди какво цели, докато той не прекрати за секунда театъра и не вдигна очи.

— Бягайте, по дяволите!

Точно това и направиха.