Unknown

Бученето се засилваше. Колин се обърна и забеляза, че Уила не е влязла вътре. Стоеше там, подпряла се с една ръка върху стената, за да не изгуби равновесие. За нейна изненада той я сграбчи и я притисна към стената. Минаха няколко секунди. Боботенето се усилваше и тя разбра, че нещо ще се случи. Нещо ще експлодира. Ще се срути. Ще се срине. Нещо ще излезе на бял свят. Стисна здраво клепки и зарови лице в гърдите на Колин, стиснала трескаво блузата му. Ала точно когато достигна връхната си точка, грохотът стихна рязко и наоколо се възцари зловеща тишина. Само полилеят се полюшваше и проскърцваше протяжно.

Колин се отдръпна и двамата с Уила се изгледаха дълго и напрегнато. После се извърнаха едновременно към багера. Ято черно-жълти птички бяха накацали по машината и се взираха в ямата. Един от мъжете приближи предпазливо. Надникна вътре и по лицето му се изписа уплаха.

— Какво има? — извика Колин.

Мъжът побутна каската си назад.

— Ела да видиш.

— Добре ли си? — попита я Колин и я погали по бузата.

Уила кимна и бавно отлепи пръсти от ризата му. Той отстъпи заднишком. Скочи от верандата и тръгна към изкопа. Тя пое дълбоко дъх и го последва.

Колин стигна пръв и надзърна вътре.

— Господи!

— Какво има? — попита тя.

— Мисля, че открихме собственика на куфара — отвърна Колин.

Уила погледна в ямата. Едва след миг осъзна, че онова, което й прилича на голям камък, всъщност не е никакъв камък.

Беше човешки череп.

Шеста глава

Вълшебна приказка

Пакстън пореше повърхността на водата обиколка след обиколка, докато ръцете й започнаха да горят. Плуваше с трескава скорост, сякаш се опитва да избяга от нещо и всеки сантиметър я доближава до свободата. Когато тялото й отказа да й се подчинява, тя се отпусна по гръб във водата. Беше тъмно, но лампите край басейна светеха толкова ярко, че не виждаше звездите. Прииска й се да остане така завинаги, оглушала и изолирана от всичко.

Най-сетне се изправи, понеже това не беше разрешение, а и майка й щеше всеки момент да дойде и да я предупреди, че е стояла твърде дълго във водата. Отметна мократа си коса назад и задържа ръцете си върху главата. Пое дълбоко дъх и си каза, че ще успее да се справи. Заловеше ли се с нещо, винаги успяваше.

Не разбра кога точно усети, че не е сама. Осъзна го постепенно, сякаш се събуждаше от дъждовни капки, ромолящи по прозорец. Извърна се и видя Себастиан, седнал в един от шезлонгите. Беше свалил сакото на костюма и то лежеше върху съседния шезлонг. Наблюдаваше я с неразгадаемо изражение. Знаеше колко добре умее да прикрива чувствата си. Когато не искаше да разбере какво изпитва, не го издаваше по никакъв начин.

— Себастиан! Как се озова тук?

Не беше идвал в къщата й. Тя тръгна към стълбата и излезе от водата. Грабна хавлията, която беше оставила до ръба на басейна. Подсуши се, крачейки към него. Обзе я смущение, защото за пръв път я виждаше по бански костюм. Не че имаше значение. Не и за него поне.

Той стана, взе си сакото и го преметна през рамо.

— Чух, че днес са открили скелет в Блу Ридж Мадам. Исках да проверя как си. Не си вдигаше телефона.

— Всичко е наред. Всичко ще бъде наред — каза тя.

Повтаряше го цял следобед, сякаш се надяваше думите да станат истина.

— Но как си ти?

— И аз съм добре.

Тя се уви плътно в хавлията и я притисна с ръка към гърдите. Погледна към голямата къща, питайки се как ли приема майка й появата на Себастиан тук.

— Не мога да повярвам, че си рискувал да се срещнеш с родителите ми само за да провериш как съм. Дано са се отнесли мило с теб.

Той отговори уклончиво.

— Свикнал съм да ме гледат странно. Открай време. Важното е, че майка ти ме пусна. Преди петнайсет години щеше да ми захлопне вратата. Не се тревожи за мен. Мога да преживея почти всичко.

По някаква причина това я смути. Незнайно защо.

— Но се съмняваш, че аз мога.

Той се взря безмълвно в нея. Тя никога не беше оставала сама. Все още живееше с родителите си. Разбираше защо си е помислил така.

— Да влезем вътре — предложи и го поведе към къщата до басейна.

Озърна се още веднъж към голямата къща. Майка й ги наблюдаваше през френските прозорци.

— Откога си тук?

— От известно време. Плуваш чудесно по гръб.

Пакстън отвори вратата. Грабна бързо няколко бележки от масичката за кафе и ги напъха в чантата си.

— Ще пийнеш ли нещо? Май имам само уиски.

Миналата година след ремонта на къщата край басейна майка й бе напълнила барчето, но сега беше останало само уиски, защото Пакстън не го харесваше. Хрумна й, че трябва да го зареди. Себастиан винаги разполагаше с отбрани вина. Зареждането обаче означаваше да отиде в Хикъри Котидж и да се сблъска с неизбежните намеци на майка си, че прекалява с пиенето. Независимо че пиеше рядко и скромното количество в барчето й беше стигнало за цяла година.

— Не, благодаря — каза той и се огледа.