Unknown

— Нямаш никаква представа от някогашната Уила — сряза го тя.

— Както и ти очевидно.

Уила се извърна безмълвно и влезе в кухнята, където съумя да разсипе и кафето, и водата. Искаше просто да накара старата кафемашина на баща си да заработи, за да вдигне на крака Колин и да го отпрати.

— Често ли посещаваш Блу Ридж Мадам? — подвикна той от дневната.

— Не — отговори тя. Стигнаха и до тази тема, разбира се.

— Значи не замисляш някоя лудория за — да речем — голямото празненство?

Въпросът прозвуча обнадеждено.

— О, за бога! — промърмори Уила.

Облегната на кухненския плот, наблюдаваше как кафемашината клокочи мудно. Най-сетне се свари колкото за една порция, тя го изля в чаша и я занесе в дневната.

Колин не беше помръднал от сивото й велурено кадифе. Отпуснал ръце върху коленете, обронил глава върху възглавниците.

— О, не! — възкликна тя уплашено и остави чашата върху масичката. — Не, не! Колин, събуди се!

Той не помръдна.

Докосна го по рамото.

— Колин, донесох ти кафе. Събуди се и пийни! — побутна го по-силно. — Колин!

Той отвори очи и я погледна малко замаяно.

— Какво е станало с Уила? Не познавах по-смел човек от теб — промърмори и отново затвори очи.

— Колин?

Вгледа се дали миглите му не потрепват издайнически, да не би да си прави шегички с нея.

— Колин?

Нищо.

Уила застина стъписано за миг. Понечи да се обърне и в същия миг долови сладък повей. Вдъхна дълбоко, пожелала инстинктивно да го вкуси, но едва не се задави, когато усети горчивината върху езика си. Горчеше толкова силно, че тя разкриви лице.

Веднъж баба й изпече един особено несполучлив лимонов пай и й обясни, че точно такъв е вкусът на разкаянието.

* * *

Гъстата утринна мъгла в Уолс ъв Уотър, често явление заради близките водопади, беше сама по себе си знаменитост. Нямаше магазин по Нешънъл Стрийт, в който да не се продават сувенирните буркани от сиво стъкло, пълни с мъгла, които туристите отнасяха у дома да им напомнят за престоя в града. Уила смяташе, че е същото като да живееш край океана. Виждаш ли го всеки ден, се питаш: „Какво толкова?“.

Жегата тъкмо бе започнала да разсейва мъглата, когато тя седна в джипа и потегли към старческия дом. Слава богу, Колин се беше събудил и си бе тръгнал през нощта, отнасяйки разочарованието си, че тя вече не си играе на котка и мишка с града, че вече не е на осемнайсет. Като него.

Защо изобщо беше дошъл? Тя беше избрала правилния път. Беше пораснала. Остана тук именно за да не разочарова повече никого.

— Здравей, бабо Джорджи — поздрави ведро Уила, когато влезе в стаята й в старческия дом.

Баба й вече беше облечена и настанена в инвалидния стол. Седеше леко приведена до прозореца. На фона на утринните лъчи бялата коса и бледото й лице изглеждаха почти прозирни. Навремето беше красива жена с големи очи, високи скули и дълъг изтънчен нос. Понякога красотата й просияваше и сега като отражение в магическо огледало.

Първите признаци на деменция у нея се проявиха, когато Уила замина да учи в колежа. Тогава баща й я взе при себе си и я настани в стаята на дъщеря си. Две години по-късно Джорджи преживя инсулт и той се принуди да я премести в старчески дом. Уила знаеше колко трудно е взел решението, но в крайна сметка бе успял да й осигури най-добрите грижи в района. След смъртта му Уила започна да навестява баба си вместо него, защото чувстваше, че така би искал. Той обожаваше майка си и през целия си живот се бе стремил да й доставя радост.

Уила смяташе баба си за мила жена, но от онези хора, обрасли сякаш с невидими трънчета, които държат другите настрани. Джорджи Джаксън беше неспокойна, предпазлива жена, ни най-малко лекомислена — удивително предвид потеклото й от състоятелно семейство. След като Джаксънови се разорили, тя работила като прислужница на различни богати семейства в града чак докато прехвърлила седемдесетте.

Беше тиха жена — също като бащата на Уила. Майка й беше шумната в семейството и Уила все още помнеше смеха й — сладък и отривист като припукващи въгленчета. Работеше на рецепцията в местна адвокатска кантора, но почина, когато Уила беше шестгодишна. Така започна периодът, в който Уила обичаше да си играе на мъртвец. Лягаше върху канапето, цялата подгизнала, все едно се е удавила там. Просваше се в странни пози върху капака на колата като жертва на катастрофа. Любимата й смърт беше „Инцидентът с лъжици“ — лягаше върху кухненския под, наплескана с кетчуп, а изпод мишниците й стърчаха дръжки на лъжици. На тази възраст Уила не проумяваше смъртта, не я възприемаше като нещо лошо, щом е сполетяло прекрасната й майка, и честно казано, беше очарована от нея.

Веднъж баба й я залови да води въображаем разговор с майка си и тутакси отвори всички прозорци и запали тамян. „Призраците са ужасно нещо — предупреди я тя. — Не бива да ги заговаряме, а да ги пропъждаме“. На Уила й домъчня и дълго не прости на баба си, задето прекъсва единствената възможна връзка с майка й със заплахи, независимо колко глупаво звучат.