Unknown

В гимназията не се опитваше преднамерено да го набеждава за белите си. Една нощ в началото на последната им година тя се измъкна тайно от вкъщи и написа цитат от поета Огдън Наш върху тентата над училищния вход. „Бонбонките завъртат главата, но виното ги удря в земята“. Беше го чула от Колин — цял ден го беше повтарял — и й се стори забавен. Не знаеше обаче, че предния ден Колин е предал есе за Огдън Наш, и несъзнателно насочи подозренията към него. Никой не успя да докаже, че виновникът е той, а и родителите му се погрижиха да не го накажат, но всяка лудория на Уила преди и след това приписваха на него. Колин заслужи прозвището Жокера и се превърна в гимназиален герой, заплаха за учителите. Едва когато три седмици преди дипломирането най-сетне разобличиха Уила, всички разбраха, че Жокера е тя, а не той.

— Ще ме пуснеш ли или не? Неизвестността ме убива.

Тя отстъпи назад с въздишка. Когато той влезе, затвори вратата и намали звука на тонколоните до компютъра, преди Спрингстийн да зазвучи още по-сексапилно. Обърна се и видя как Колин крачи из стаята и разсеяно прокарва ръка по облегалката на свръхмекото й канапе. Такова си беше. Просто те изкушаваше да го докоснеш. От почти седем години то беше първата й покупка за къщата. Донесоха го преди няколко дни. Беше скъпо и непрактично и тя изпитваше порядъчни угризения, но се чувстваше абсурдно влюбена в него.

— Никой не ми спомена, че си се върнала — каза Колин.

— Трябваше ли?

Той поклати глава, сякаш не знаеше отговора.

— Откога си тук?

— Откакто татко почина.

Раменете му се отпуснаха леко.

— Натъжих се, когато разбрах.

Кола беше блъснала баща й на междущатската магистрала, докато помагал на някого да смени гума. През същата година Уила трябваше да завърши колежа, ако не беше прекъснала. Още нещо, което баща й не беше узнал.

— Беше страхотен учител. В единайсети клас ми преподаваше химия. Веднъж покани на вечеря отличниците си в тази къща.

— Да, помня.

Мразеше тези вечери и по-точно факта, че децата я виждат как живее. Преструваше се на болна и се криеше в стаята си. На къщата й нямаше нищо — беше просто стара и малка, съвсем различна от именията, в които живееха половината й съученици.

— Често мислех за теб през тези години. Какво правиш, в какви лудории се забъркваш.

Той замълча.

— Нямах представа, че си била тук през цялото време.

Тя се взираше учудено в него; недоумяваше какво значение има.

Колин обиколи отново дневната, озъртайки се наоколо; после, сякаш нищо друго не му хрумваше, въздъхна изморено и се отпусна на канапето. Прокара пръсти през тъмната си коса. Ръцете му бяха големи. Внушителен мъж с внушително присъствие. Ала никой не забелязваше това в гимназията. Времето далеч оттук го бе променило, вдъхвайки му самоувереност и независимост, които преди не притежаваше.

— Е, как живееш сега, Уила Джаксън?

— Имам магазин за спортни стоки на Нешънъл Стрийт.

Ето. Прозвуча зряло, нали? Нормално и разумно.

— А как се забавляваш?

Тя го изгледа удивено. Що за въпрос?

— Пера — отвърна равнодушно.

— Омъжена? Деца?

— Не.

— Нямаш, значи, наследници, които да научиш как да изкарват цялото училище по тревога на двора, как да разкрасяват колите на учителите с фъстъчено масло или да разменят вещите в шкафчетата на целия випуск? — засмя се той. — Това беше класика. Сигурно ти е отнело цяла нощ.

Прозвуча като скъп спомен. Тя обаче не беше се сещала за пакостите си от години. Както и за Колин. Сега ненадейно си припомни изражението му, когато полицаите я отведоха от училището, след като задейства пожарната аларма. Цялото училище се беше струпало в предния двор. „Тя е била — шепнеха си всички. — Уила Джаксън е била Жокера!“. Колин Осгуд изглеждаше изумен. Дали защото бе проумял, че е тя, или защото вече не можеше да си приписва заслугата за немирствата й? Така и не разбра.

Гледаха се втренчено от двата края на стаята. Тя забеляза как очите му се плъзват по тялото й и понечи да го скастри, но той се обади:

— Ще отидеш ли? — кимна към поканата в ръката й. — На празненството?

Уила се взря надолу, сякаш изненадана, че поканата още е там. Остави плика върху компютърната маса и го изгледа укорително.

— Не.

— Защо?

— Защото няма нищо общо с мен.

— Значи ходиш само на тържества, които имат нещо общо с теб? Рожденият ти ден например?

След кратко мълчание той се намръщи и добави:

— Това прозвуча по-смешно наум. Съжалявам. От всичко започва да те напушва смях, когато не си спал два дни. По пътя насам ме разсмя знакът за ограничение на скоростта. Нямам ни най-малка представа защо.

Беше опиянен от безсъние. Това обясняваше много неща.

— Защо будуваш от два дни?

— Не успях да заспя в самолета от Япония. И цял ден се боря с дрямката, за да си легна навреме и да преодолея часовата разлика.

Тя погледна към прозореца.

— Докара ли те някой дотук?

— Не.

Взря се в очите му. Помътнели, замаяни и много, много изморени.

— Ще успееш ли да стигнеш до вкъщи? — попита го сериозно.

Той се усмихна.

— Колко отговорен въпрос.

— Ще ти сваря кафе.

— Щом настояваш. Ала някогашната Уила щеше да намери начин да се възползва от ситуацията.