Unknown

Всички суеверия вече се бяха изпарили от паметта на баба й. Джорджи не разпознаваше дори внучката си, ала Уила знаеше, че обича мелодията на гласовете, макар да не разбира думите. Затова няколко пъти седмично идваше и й разказваше какво е чула по новините, как изглеждат дърветата по това време на годината, какво продава в магазина, какви подобрения замисля да внесе в къщата на баща си. Сега разказа на баба си за новото канапе, но не и за Колин.

После донесоха закуската на Джорджи и Уила помогна да я нахранят. Когато изпразниха подноса, избърса нежно лицето й, и пак приседна до нея.

Поколеба се няколко секунди и извади поканата от джоба си.

— Двоумях се дали да ти кажа за това или не. Следващия месец организират празненство в Блу Ридж Мадам. Дамският клуб отбелязва основаването си. Пакстън Осгуд иска да те почете на тържеството, което, предполагам, е мил жест. Но ти никога не си споменавала клуба. Не знам дали е означавал нещо за теб. Ако смятах, че си държала на него, щях да отида. Но просто не знам…

Уила погледна поканата и за пръв път пресметна наум. Осъзна, че баба й е била едва на седемнайсет, когато е помогнала да основат клуба. През същата година, когато семейството й изгубило Блу Ридж Мадам, годината, когато родила баща й.

Уила си помисли разкаяно как като по-млада никога не се бе гордяла особено, че е потомък на рода Джаксън. С течение на времето обаче оценяваше все по-дълбоко колко усърдно се е трудило семейството й, за да си изкарва прехраната, как никой, освен нея не е свеждал засрамено глава при мисълта какво са изгубили. Уила вече беше осъзнала и приела факта, че баба й не може да й разкаже всичко, което иска да узнае за предците си. Безвъзвратно бе пропуснала всички възможности да я попита, преди умът й да се замъгли, или да разговаря с баща си, докато беше жив. В такива моменти винаги я жегваха всички „обичам те“, които е трябвало да каже, но не е, нещата, които би искала да промени, връщайки времето назад, желанието да ги накара да се гордеят с нея, вместо да ги тревожи.

Тя вдигна поглед от поканата и стъписано видя, че Джорджи се е обърнала към нея и светлосивите й очи — същите като нейните — са впити право в лицето й, сякаш бе доловила нещо познато в думите й. Не беше се случвало буквално от години и от изненада сърцето на Уила затуптя забързано.

Наведе се напред.

— Какво има, бабо Джорджи? Блу Ридж Мадам? Дамският клуб?

Ударът бе поразил лявата половина на тялото на Джорджи. Тя протегна дясната си длан към ръката на Уила. С мъка раздвижи устни, за да оформят думи.

След няколко опита Уила разбра една дума — „праскова“.

— Праскова? Ядат ти се праскови?

Лицето на баба й внезапно се отпусна, сякаш е забравила. Обърна се отново към прозореца.

— Добре, бабо Джорджи.

Уила стана и я целуна по главата.

— Ще се погрижа да получиш праскови.

Метна шал върху раменете на баба си и й обеща скоро да дойде пак.

Погледна я за последно и излезе от стаята.

Глупаво беше да очаква нещо дълбокомислено. Опитът на баба й да говори беше повече от достатъчен.

Уила се отби в стаята на медицинските сестри да се осведоми за здравословното състояние на Джорджи и помоли за обяд да й сервират праскови.

Сложи си слънчевите очила и се гмурна в острия като бръснач летен зной. Закрачи през просторния вътрешен двор към паркинга. Слънчевите лъчи вече отразяваха жежки металически вълни от стъклата на колите и затова не видя, че някой приближава към нея, докато жената не застана на няколко стъпки.

Беше Пакстън Осгуд в елегантна розова рокля и изящни обувки. Беше висока като брат си, но с щедри извивки, сякаш някой от ъгловатите й френски предци е скандализирал обществото, вземайки за съпруга набита краварка, и няколко поколения по-късно резултатът бе проличал у Пакстън. Придружаваше я русокос мъж със светла кожа. Носеше изискан костюм, който не би трябвало да стои добре на толкова слаба фигура. Но стоеше. Мъжът се отличаваше с необичайна красота — като онези хора, които се чудиш от коя страна на мъжествеността или женствеността да поставиш.

Уила не знаеше какво е разказал Колин на сестра си за предишната нощ и дали Пакстън все още й се сърди за фалшифицираното любовно писмо до Роби Робъртс. Запита се как ли ще я поздрави и ще я поздрави ли изобщо.

Определено не очакваше Пакстън да се усмихне и да каже:

— Уила! Здравей! Толкова се радвам, че те срещнах. Значи идваш тук сутрин? Затова не те виждам. Получи ли бележката ми, че искам да измислим нещо специално за бабите ни на празненството?

Уила приглади неловко буйните си къдри, защото косата на Пакстън беше пристегната педантично на кок — нейната запазена марка. Пакстън винаги изглеждаше излъскана до блясък.

— Баба не може да присъства — каза Уила. — Не помни мен, та камо ли клуба.

— Да, знам. Съжалявам — отвърна Пакстън. — Мислех да я почетем чрез теб. Да приемеш подарък от нейно име.

— Аз… съм ангажирана същата вечер.

— О! — изненада се Пакстън.

Възцари се неловко мълчание.

Себастиан прочисти гърло.

— Здравей, Уила. Радвам се да те видя след толкова време!