Ubiyte Raym

— Гарет ли я е оставил?

Тя огледа земята между камъните и стените на кариерата.

— Това със сигурност са следите на Гарет и Лидия. Качи­ли са се по склона към изхода на кариерата.

— Да тръгваме след тях - предложи нетърпеливо Джеси.

— Още не - спря го Сакс. - Да разгледаме първо торбата.

— Опиши ми я - нареди криминологът.

— Брезентова. Стара. Приблизително шейсет на деветде­сет сантиметра. Не е много пълна. Не е завързана, отворът ѝ е само подгънат.

— Отвори я внимателно, помни осите.

Сакс леко разви крайчето на торбата и надникна вътре:

— Няма нищо, Райм. Не е капан.

Люси и Нед също слязоха на дъното на кариерата.

— Какво има вътре?

Сакс нахлузи гумени ръкавици.

— Празни бутилки от минерална вода - заизрежда тя. - „Дийрпарк“. Нямат етикети от магазина. Два пакета солени бисквити с фъстъчено масло „Плантърс“. И по тях няма ети­кети. Искаш ли производствените кодове, за да проследиш откъде са купени?

— Ако имахме на разположение една седмица, може би. Сега не. Кажи нещо повече за торбата.

— Мухлясала е, мръсна. Има някакъв надпис, но е прека­лено избелял и не може да се прочете - продължи Сакс. Обър­на се към останалите: - Някой може ли да го разчете?

Никой не успя.

— Имаш ли представа какво е държано преди това в нея? - попита Райм.

Сакс отвори торбата и я подуши:

— Мирише на мухъл. Сигурно е стояла дълго време на влажно. Не мога да определя какво е държано вътре.

Обърна торбата наопаки и я удари силно с ръка. На земя­та изпадаха няколко сбръчкани житни зърна.

— Вътре има жито, Райм.

— Стига бе! - изсмя се Джеси.

— Има ли ферми наоколо? - попита криминологът.

Сакс предаде въпроса на останалите.

— Отглеждат добитък, не жито - отвърна Люси.

— Да, но житото се използва за фураж - отбеляза Джеси.

— Да - потвърди Нед. - Може би е от някой силоз.

— Чу ли какво казват, Райм?

— Силоз. Добре. Ще питам Бен и Джим Бел. Има ли не­що друго, Сакс?

Тя погледна ръцете си. Бяха почернели. Обърна торбата:

— Изцапана е със сажди, Райм. Самата тя не е обгорена, но е стояла около въглени. Сега тръгваме по следите.

— Добре, ще ти се обадя, когато измисля нещо.

Сакс се обърна към останалите:

— Хайде обратно нагоре.

Погледна жално склона. Коленете я боляха непоносимо.

— Не изглеждаше толкова стръмно, като идвахме - из­мърмори.

— Такова е правилото - обади се Джеси Корн. - На слиза­не винаги изглежда по-лесно, отколкото на качване.

14.

Без да обръща внимание на лъскавата синьозелена муха, която бръмчеше около главата му, Райм загледа последните данни, нанесени на дъската:

Улики от място, свързано с престъпника - кариерата:

Стара брезентова торба с нечетлив надпис; жито - веро­ятно от силоз; следи от сажди по торбата; минерална вода „Дийрпарк“; солени бисквити „Плантърс“.

Колкото по-нейбичайни са уликите, толкова са по-добри. Райм обичаше най-много необикновените веществени дока­зателства. Защото, ако се идентифицират, могат по-лесно да бъдат проследени до източниците им.

Уликите от кариерата обаче бяха съвсем обикновени. Ако надписът на торбата можеше да се разчете, може би това ще­ше да ги наведе на някоя следа. Само че той не се четеше. Ако минералната вода и бисквитите имаха етикети от магазина, в който са закупени, продавачът може би щеше да си спомни за Гарет и да даде някаква полезна информация. Само че няма­ше етикети. Ами саждите? Можеха да са от камината на всяка къща в окръг Пакенок. Напълно безполезни неща.

Житните зърна можеха да се окажат следа. В момента Джим Бел и Стив Фар се обаждаха до всички силози и скла­дове на зърно, но Райм се съмняваше, че чиновниците могат да кажат нещо повече от „Да. Продаваме жито. В стари бре­зентови чували, както всички.“

По дяволите! Изобщо не можеше да се ориентира в този район. Нужни му бяха седмици, дори месеци, за да го опоз­нае.

Разбира се, нямаше толкова време.

Плъзна поглед по списъците с веществени доказателства.

Нищо.

Реши да се заеме отново с книгите за насекоми.

— Бен, би ми подал „Миниатюрният свят“ ?

— Разбира се - отвърна разсеяно Бен.

Подържа няколко секунди книгата пред гърдите на инва­лида. Райм го изгледа накриво. Бен изведнъж си даде сметка, че подава книга на човек, чиято ръка може да се помръдне само с магия. Отстъпи смутено назад; почервеня като домат.

— О, господин Райм... Извинявайте. Изобщо не се замис­лих, сър. Дявол да ме вземе, колко съм глупав. Наистина не исках...

— Бен! Млъкни, мамка ти!

Едрият младеж примигна удивено. Преглътна тежко. От­пусна ръка.

— Направих го, без да искам, сър. Съжаля...

— Млък-вай!

Челюстта на Бен увисна. Огледа отчаяно стаята, но наоко­ло нямаше кой да му помогне. Том стоеше до стената със скръс­тени ръце и никак не приличаше на умиротворител от ООН.

Райм продължи студено:

— Писна ми да се отнасяш с мен, сякаш ще се счупя. Прес­тани да се държиш като страхливец.

— Като страхливец ли? Просто се опитвах да се държа внимателно с човек, който... Искам да кажа...