Натан отново погледна полицаите и червенокосата.
— Явно. Защо се целиш в Люси с пушката ми?
Мейсън му я върна.
— Защото не съм си взел проклетия бинокъл. И не гледах Люси.
Тръгнаха по билото на хълма. Мейсън си мислеше за червенокосата. За красивата Мери Бет Макконъл. За Лидия. Мислеше си как животът понякога не върви както му се иска на човек. Сега например трябваше да е шериф. Знаеше, че е трябвало да представи искането си за повишение по друг начин. Знаеше, че е трябвало да постъпи по друг начин и когато преди пет години Кели го напусна заради онзи шофьор...
Трябваше да постъпи по друг начин, когато за пръв път залови Гарет. Сега плащаше за тези грешки. Животът му се беше превърнал в поредица еднакви, самотни, удавени в алкохол дни. Нямаше желание дори да иде за риба.
— Ще ми кажеш ли какво смяташ да правим? - попита Натан.
— Търсим Кюлбо.
— Ама нали каза... Трябваше да стоим пред къщата на Кюлбо, която се намира на десетина километра оттук. Вместо това се намираме на север от Пако, въоръжени с моята пушка, а ти не щеш да ми кажеш защо!
— Казвам, че ако Джим пита, сме тръгнали да търсим Кюлбо.
— А всъщност...
Натан Грумър можеше да уцели ябълка от сто метра. Можеше да прави дървени фигурки, за които колекционерите са готови да дадат петстотин долара, ако се сети да ги продава. Беше надарен с изключителна сръчност, което не можеше да се каже за съобразителността му.
— Ще заловим момчето - обяви Мейсън.
— Гарет ли?
— Да, Гарет. Кой друг? Те ще го подплашат да се покаже, а ние ще го пипнем.
— Какво значи „ще го пипнем“?
— Значи, че ще го застреляш, Натан. Ще го утрепеш.
— Да го застрелям?!
— Да.
— Чакай малко. Няма да си провалям кариерата заради болните ти амбиции.
— Ти нямаш кариера! Имаш работа. И ако искаш да не я загубиш, ще правиш каквото ти казвам. Слушай сега, говорил съм с Гарет. При разследването на другите му убийства.
— Така ли? Говорил си, значи. Сигурно!
— И знаеш ли какво ми каза той?
— Не. Какво?
Мейсън се опита да измисли нещо правдоподобно. Спомни си отнесения поглед на Натан, докато с часове изглаждаше с шкурка някоя фигурка.
— Гарет каза, че ако бъде принуден, ще убие всяко ченге, което му се изпречи на пътя.
— Така ли е казал? Това хлапе?
— Да. Гледаше ме в очите. Даже каза, че ще го направи с удоволствие. Надявал се аз да съм първият, който ще му се изпречи.
— Мръсник! Каза ли на Джим?
— Разбира се, че му казах. Мислиш ли, че ще премълча такова нещо? Той обаче не ми обърна никакво внимание. Уважавам Джим Бел, знаеш това, но той мисли само как да запази службицата си.
Натан кимна загрижено и Мейсън се учуди, че толкова лесно налапа въдицата.
— Въоръжен ли е? - попита след кратко замисляне Грумър.
— Не знам, но нали си наясно, че лесно може да се купи оръжие в Северна Каролина?
— Така е.
— Никой не разбира това хлапе, колкото аз.
— Разбираш го?
— Разбирам опасността, искам да кажа.
— Ааа...
— Засега е убил четирима души, вероятно дори Тод Уилкс. Направил го е да изглежда като самоубийство. Или поне го е подтикнал да се самоубие, което си е чиста проба убийство. Ами онова момиче, което беше нажилено от оси? Видя ли как изглеждаше? Ами Ед? Миналата седмица седяхме на чашка. Сега е в кома и не се знае дали ще оживее.
— Все пак не мога да го застрелям, Мейс.
— Знаеш как ще постъпят в съда. Той е на шестнайсет. Ще кажат: „Бедното дете. Загубил е родителите си. Хайде да го пратим в някой поправителен дом.“ Ще го пуснат след шест месеца или година и всичко ще започне отново. Пак ще убие някое момче, което е тръгнало за Чапъл Хил, или някое невинно момиче.
— Ама...
— Не се тревожи, Натан. Ще направиш голяма услуга на Танърс Корнър.
— Не това исках да кажа. Проблемът е, че ако го убием, няма да можем да намерим Мери Бет.
Мейсън се изсмя тъжно:
— Мери Бет ли? Още ли мислиш, че е жива? Гарет със сигурност вече я е убил, изнасилил и зарил из пущинака. Отпиши я! Наше задължение е да се погрижим това да не се случва повече. Става ли?
Изщракването на затвора, когато зареди карабината, бе отговорът на Натан Грумър.
Втора част
БЯЛАТА СЪРНА
От външната страна на прозореца се виждаше голямо гнездо на оси.
Мери Бет Макконъл долепи лице до мръсното стъкло на затвора си и го загледа.
Това гнездо, сиво, леко влажно, отвратително, я обезсърчаваше най-много от всичко.
Беше по-потискащо от решетките, които Гарет бе зазидал внимателно от външната страна на прозорците. По-обезкуражаващо от дебелата дъбова врата и яките резета. По-ужасно от пътя от Блакуотър Ландинг дотук в компанията на Насекомото.
Гнездото имаше формата на конус, обърнат с тясната част към земята. Беше закрепено на един клон, който Гарет бе опрял до прозореца. Вътре имаше сигурно стотици лъскави насекоми на жълти и черни ивици, които излитаха и влитаха през дупката в долния край.
Когато се събуди тази сутрин, Гарет вече го нямаше. Остана в леглото още час, за да се свести след силния удар по главата. След това се изправи несигурно на крака и погледна през прозореца. Първото, което видя, бе гнездото.