Ubiyte Raym

Момчето го беше оставило на прозореца и Мери Бет не можеше да си представи защо. След известно време ѝ дойде една мисъл: Гарет използваше гнездото като свой боен флаг, символ на победата.

Мери Бет Макконъл познаваше добре историята. Знаеше за военното изкуство, за армиите, които побеждават други армии. Бойните знамена се използват не само за да обозначиш на коя страна си, а и за да напомнят на победения кой го е надвил.

Гарет я беше надвил. Е, поне бе спечелил битката. Изхо­дът от войната още не се знаеше.

Мери Бет докосна раната на главата си. Беше се ударила ужасно по слепоочието. Кожата ѝ бе наранена. Запита се да­ли ще се получи инфекция.

Намери ластик в раницата си и върза дългата си кестеня­ва коса на опашка. По врата ѝ се стичаше пот, мъчеше я ужасна жажда. Жегата я задушаваше и тя се замисли дали да не свали дънковата си риза - винаги носеше дълги ръкави, когато се налагаше да копае сред храсталаци и треви. Въпре­ки жегата сега реши да не се съблича. Не искаше, когато похитителят ѝ се завърне, да я завари само по розов сутиен. Гарет Ханлън със сигурност не се нуждаеше от допълнител­ни насърчения в тази насока.

Мери Бет хвърли последен поглед на гнездото и се отда­лечи от прозореца. Обиколи за пореден път тристайната ба­рака, търсейки напразно някакъв изход. Сградата беше солидна и много стара, с дебели дървени стени. Отвън се виж­даше широка поляна, стотина метра по-нататък започваше гората. Самата барака също се намираше в гъста група дър­вета. От прозореца на задната страна (онзи с гнездото) се виждаше блестящата повърхност на голямото езеро, покрай което бяха минали предния ден.

Стаите бяха малки, но изненадващо чисти. В главното по­мещение имаше дълъг кафеникавожълт диван, няколко ста­ри стола около евтина маса, друга маса, върху която бяха наредени десетина двулитрови буркана от нектар, покрити със ситна мрежа и пълни с насекоми. В другата стая имаше дюшек и празен гардероб. Третата стая бе празна. В единия ъгъл имаше няколко полупразни кутии кафява боя. Явно Гарет (или някой друг) бе боядисвал наскоро бараката отвън. Цветът беше тъмен и потискащ и на Мери Бет не ѝ идваше наум защо е избрал точно такъв. После си даде сметка, че такава е и кората на дърветата около бараката. Маскировка. Това я накара отново да си помисли, че момчето е много по-умно и много по-опасно, отколкото го беше мислила.

Главното помещение беше пълно със зеленчукови кон­серви от марката „Чичо Джон“, за която Мери Бет никога досега не бе чувала. От етикетите се усмихваше едър фермер в старомодни дрехи. Тя претърси навсякъде за вода или не­що друго, което може да се пие, но не намери нищо. Зеленчу­ците вероятно бяха консервирани в саламура, но никъде не се виждаше отварачка или друг уред, с който да ги отвори. Раницата ѝ беше тук, но инструментите за разкопки бяха ос­танали в Блакуотър Ландинг. Тя се опита да смачка една кон­серва в ръба на масата, но металът не поддаде.

На долния етаж имаше малко мазе, затворено с капак, в ко­ето се влизаше през главното помещение. Мери Бет погледна долу и я побиха тръпки. Миналата нощ, когато Гарет бе излязъл за нещо, тя събра кураж да слезе по скърцащите стълби и да потърси изход от ужасната барака. Път навън обаче нямаше; мазето беше натъпкано със стари кашони, буркани и торби.

Не усети кога се е върнал Гарет. Той бързо заслиза към нея. Тя изпищя и се опита да избяга. След това всичко ѝ се губеше. Когато дойде в съзнание, бе цялата в кръв, просната на земята, а Гарет, смърдящ на пот, се приближи, обгърна я с ръце и загледа гърдите ѝ. Докато я качваше на горния етаж, тя усети твърдия му пенис до тялото си...

„Стига! Не мисли за това! Нито за болката, нито за стра­ха... Къде ли е Гарет сега?“

Вчера я беше страх да стои заедно с него в бараката. Сега, когато бе сама, тревогата не намаляваше. Да не би да я е забравил? Или да е загинал при някаква злополука; да го е застрелял някой полицай? В такъв случай и тя щеше да умре - от жажда. Мери Бет Макконъл си спомни един проект, по който бе работила като студентка: Историческото общество на Северна Каролина финансираше ДНК-анализа на остан­ките в някакъв гроб от деветнайсети век, за да се докаже дали там е бил погребан сър Франсис Дрейк, както се твър­деше в някаква местна легенда. За неин ужас, когато отвори­ха ковчега, видяха, че костите в горната част на трупа са в изправено положение и от вътрешната страна на капака има следи от нокти. Нещастникът е бил погребан жив.

Тази барака щеше да е нейният ковчег. И никой...

Изведнъж ѝ се стори, че нещо се движи навън, в края на гората. Стори ѝ се, че вижда сред храсталака мъж с широко­пола шапка. Заради тъмния цвят на дрехите му и стойката на тялото му тя си помисли: „Прилича на мисионер.“

Чакай... Наистина ли имаше някой, или това бе само игра на сенки сред дърветата? Мери Бет не можеше да определи.

— Насам! - изкрещя тя.

Прозорецът обаче бе затворен, а дори и да нямаше стък­ло, непознатият надали щеше да я чуе на това разстояние.