Ubiyte Raym

Джим Бел влезе в стаята и викна:

— Има добри новини от болницата. Ед Шефър прошеп­нал нещо на една от сестрите. После отново загубил съзна­ние, но аз го приемам като добър знак.

— Какво е казал? Нещо за картата в бараката ли?

— Казал е нещо като „важно“ и „олива“.

Бел се приближи до картата. Посочи една местност на изток от Танърс Корнър:

— Това е вилна зона. Едно от пътчетата се казва Олив стрийт, но се намира на юг от Стоун Крийк. Да кажа ли на Люси и Амелия да проверят?

Пак вечното противоречие: веществените доказателства срещу показанията на свидетели. За Райм спор нямаше.

— Да останат, където са - отсече той. - На север от реката.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Добре - съгласи се неохотно шерифът.

Телефонът иззвъня и Райм го включи с бързо движение на безименния си пръст.

Гласът на Сакс прозвуча в слушалките:

— Райм, намираме се на място, където се пресичат чети­ри-пет пътеки, не знаем накъде да тръгнем.

— И аз не знам, Сакс. Ще се опитаме да поработим още по уликите.

— От книгите не можеш ли да измислиш нещо?

— Не, но са много интересни - доста сериозно четиво за шестнайсетгодишно момче. По-умен е, отколкото си мислехме. Къде точно се намираш, Сакс? Бен, иди, ако обичаш, при картата.

Сакс отново поиска мнението на останалите от отряда, след това заговори на Райм:

— На около шест километра на североизток от мястото, на което пресякохме Стоун Крийк, почти по права линия.

Райм повтори думите ѝ на Бен, който постави ръка на кар­тата. Квадрант Ж-7.

Близо до дебелия му пръст Райм забеляза някакво правоъгълниче.

— Бен, какво е това?

— Мисля, че е никаква стара кариера.

— О, Господи!

— Какво има?

— Защо, по дяволите, никой не ми е казал, че наблизо има кариера?

Бен сведе виновно очи; явно приемаше упрека лично.

— Ами аз...

Райм не го слушаше. Можеше да обвинява само себе си. Трябваше да се досети, нали Давет говореше, че много хора изкарвали препитанието си с добиване на варовик. Как ина­че да го добиват освен в кариери? Райм веднага трябваше да попита. А и нитратите не бяха от самоделна бомба, а от ди­намита, с който са разбивали скалите.

— Сакс, на около половин километър на запад от вас има изоставена кариера.

В слушалките се чу тих разговор. След това гласът на Сакс отново прозвуча ясно:

— Джеси я знае.

— Гарет е минал през нея. Не знам дали още е там, така че внимавайте. Може да не е поставил бомби, но е майстор на капаните. Обади се, като откриете нещо.

Сега, когато заветното желание на Лидия - да се скрие от жегата, най-сетне се бе сбъднало, тя огледа помещението, за което беше копняла, и го намери ужасяващо.

Похитителят ѝ ту крачеше нервно из стаята, ту поглежда­ше през прозореца, после сядаше, изпукваше с кокалчета, мър­мореше си, оглеждаше тялото ѝ, пак ставаше и започваше да крачи... По едно време забеляза нещо на пода, наведе се и го вдигна. Лапна го лакомо и го глътна. Лидия се зачуди дали не е било насекомо. Само от мисълта ѝ призля.

Продължаваше да седи със завързани ръце до стената. Помещението, в което се намираха, вероятно беше нещо като приемна за клиентите. Опушен коридор водеше към складовете и мелничните помещения. През пукнатините на стените се процеждаше ярка слънчева светлина и Лидия си представи, че ангелът ѝ пазител слиза на земята. Забеляза нещо оранжево. Присви очи и различи няколко пакета бис­квити и чипс. Имаше и бутилки минерална вода. Не ги бе­ше видяла, когато влизаха.

Защо му беше всичката тази храна? Колко време смята­ше да я държи тук? Твърдеше, че ще останат само за през нощта, но тук имаше провизии за месец. Дали не смяташе да я държи по-дълго време?

— Добре ли е Мери Бет? - попита тя. - Да не си ѝ напра­вил нещо?

— Не би ми хрумнало дори!

Каза го, без да се замисли, и на Лидия ѝ се стори, че е репетирал отговора. Тя отново загледа слънчевите лъчи, ко­ито се процеждаха през процепите. Отнякъде се чуваше леко стържене - вероятно от въртящия се воденичен камък.

— Отведох я само защото исках да я предпазя - продължи да рецитира Гарет. - Тя сама искаше да се махне от Танърс Корнър. На морето много ѝ харесва. На кого няма да му ха­реса?

Беше нервен. Бързо разкъса един плик с чипс. Изяде ла­комо няколко шепи. Дъвчеше бързо, от устата му падаха тро­хи. Подаде пликчето на Лидия:

— Ако си гладна, да ти вържа ръцете отпред?

Тя поклати глава. Едва се сдържаше да не повърне.

Той изпи цяла кутия кока-кола на един дъх. След това про­дължи да яде.

— Воденицата изгоря преди две години - обясни ѝ. - Не знам кой я запали. Харесва ли ти звукът от камъка? Готин е. Колелото се върти. Напомня ми за една песен, която ми пе­еше татко: „Върти се голямо колело...“

Той натъпка още чипс в устата си, без да спира да говори. Известно време нищо не му се разбираше. Накрая преглътна и продължи по-ясно:

— ... ми харесва много. Седиш си нощем, слушаш цикади- те и жабите. Когато отивам към океана, винаги прекарвам нощта тук.

Той спря да говори и внезапно се втренчи в нея. Усещаше погледа му. Изведнъж скочи и клекна до нея.

Лидия едва не се задуши от вонята на пот. Очакваше да заопипва гърдите или бедрата ѝ.