Ubiyte Raym

Той обаче явно не се интересуваше от прелестите ѝ. От­мести един камък и вдигна нещо.

— Стоножка - обяви гордо.

Беше дълга и жълтеникавозелена на цвят. Лидия помис­ли, че всеки момент ще повърне. Страхуваше се, че момчето ще изяде гадината или ще накара нея да го направи.

— Много са чисти. Много ги харесвам - продължи той. Остави я да пълзи по ръката му. - Знаеш ли, те не са насеко­ми... Ако ги уплашиш, стават опасни. Индианците ги смачк­вали и намазвали с тях стрелите си. Когато стоножката е уплашена, такова... изхвърля отрова и така се спасява. Вра­говете налапват отровата и умират. Страхотно, а?

Той се замисли за минута, после пак се разпали:

— Точно това не харесвам във филмите за Пришълеца. Гледала ли си ги? Направо ме ядосват. Не е честно! Помис­ли само, хората нападнаха първи, не е ли така? Животните не им бяха направили нищо! По дяволите! Те просто бяха гладни. Как можем да ги обвиняваме, че са убили онези хора на космическия кораб? Как можеш да виниш някого само защото е останал верен на природата си?

Гарет полека-лека се успокои и продължи да наблюдава стоножката, която вече пълзеше към рамото му. Гледаше я по същия начин, по който Лидия наблюдаваше племенничката си: с умиление, радост, едва ли не с любов.

Обзе я паника. Знаеше, че трябва да запази спокойствие, че не бива да се съпротивлява на Гарет, а да го предразполо­жи. Но това гадно животно, което пълзеше по тялото му, начина, по който пукаше кокалчетата на пръстите си, възпа­лената му кожа, влажните му, зачервени очи и трохите по брадичката му я изпълваха с отвращение.

Чувствата ѝ надделяха и тя се извъртя по гръб. Гарет я погледна с любопитство. Лидия го изрита с все сила. Крака­та ѝ бяха силни. Уцели го право в гърдите.

Той отхвърча назад. Удари главата си в стената и се тър­кулна на пода. После изкрещя от болка и се хвана за ръката - стоножката явно го беше ухапала.

„Само така!“ - помисли си въодушевено Лидия. Ангелът ѝ хранител се беше завърнал. Тя скочи на крака и се затича към мелничното помещение в края на коридора.

12.

Според Джеси Корн кариерата беше съвсем наблизо.

— Още пет минути - каза той на Амелия. После я поглед­на и добави: - Знаеш ли, исках да те питам... Когато извади револвера, като чухме пуйката... А и в Блакуотър Ландинг, когато Рич Кюлбо ни стресна... Това беше... забележително.

Сакс само вдигна рамене.

— Явно си доста бърза в стрелбата - добави той.

— Това ми е хоби - отвърна тя.

— Без майтап!

— По-лесно е от тичането за здраве. По-евтино от фитнеса.

— Състезаваш ли се?

— В клуба по стрелба „Норт Шор“ на Лонг Айлънг - ким­на Сакс.

— А участвала ли си в състезания на Националната асо­циация по спортна стрелба?

— Да.

— И аз си падам по този спорт! Стрелям и с пушка, разби­ра се, но силата ми е късоцевното оръжие.

Тя също го предпочиташе, но замълча. Не искаше да има прекалено общи неща с Джеси Корн.

— Сама ли си подготвяш заряда на патроните? - продъл­жи да разпитва той.

— Да. Е, само големите калибри. При малките остават много мехурчета в куршума.

— Да не би и сама да си лееш куршумите?

— Да.

Усмихна се при мисълта как, докато домовете на съседи­те ѝ ухаят на сладкиши, нейният мирише на разтопено олово.

— А аз не - призна той, сякаш се извиняваше. - Купувам си ги от магазина.

Продължиха известно време мълчаливо, оглеждайки зе­мята за корда.

— Какво ще кажеш - попита лукаво Джеси, отмятайки русата коса от потното си чело - да ти покажа моя...

Сакс го изгледа подозрително.

— ... най-добър резултат в състезанието на Асоциацията - уточни той. - Твоят колко е?... Хайде, кажи, не се притесня­вай. Това е спорт. Пък и аз се състезавам от десет години. Нищо чудно да съм малко по-добър.

— Две хиляди и седемстотин - отвърна тя.

Джеси кимна:

— Да, това е максималният възможен резултат. Стрелба с три различни пистолета, максимум по деветстотин точки за всеки. Питах кой ти е най-добрият резултат.

Ставите я заболяха. Тя присви очи от болка:

— Това ми е най-добрият резултат. Две хиляди и седемс­тотин.

Джеси спря и я изгледа подозрително. Явно си мислеше, че се шегува, но тя говореше съвсем сериозно. Той се усмих­на смутено:

— Ама това е най-добрият възможен резултат.

— Е, не го постигам винаги, но нали питаше кой ми е най-добрият.

— Ама... Не познавам някой, който да е постигал две хи­ляди и седемстотин точки.

— Сега познаваш - засмя се Нед. - Не се притеснявай, Джеси, това е само спорт.

Младият полицай поклати глава:

— Две хиляди и седемстотин...

Сакс съжали, че не го излъга. И бездруго беше хлътнал...

— Кажи, като свърши всичко, дали няма да имаш малко време да постреляме заедно? - предложи срамежливо той.

„По-добре да изстреляме някоя кутия патрони, отколко­то да ми говори на чаша кафе колко е трудно да срещне под­ходящата жена в Танърс Корнър.“

— Ще видим - отвърна уклончиво.

— Каня те на среща - произнесе той думите, които най не ѝ се искаше да чува.

— Ето, стигнахме - обяви Люси.

Спряха в края на гората. Кариерата беше пред тях.

Сакс ги накара да клекнат. Господи, колко я болеше! Все­ки ден пиеше кондроидин и гликозамин, но при тази жега и в този влажен въздух...