Ubiyte Raym

Нед и Джеси застинаха с ръце на кобурите.

Амелия се намръщи болезнено, докато се изправяше, след това взе някаква дълга пръчка и започна да рови с нея из игличките. На две крачки от Люси пръчката потъна дълбо­ко под купчина клонки.

— Това е капан - заяви нюйоркчанката.

— Никъде не се вижда корда. Гледах много внимателно - възрази Люси.

Амелия повдигна клонките. Бяха закрепени върху мрежа от корда и криеха половинметрова дупка.

— Това е вълча яма, Люси - каза Нед. - Замалко да пад­неш вътре.

— И какво има в нея? - попита Джеси. - Бомба ли?

— Дай си фенерчето - нареди Амелия.

Светна в дупката и бързо отстъпи.

— Какво има? - попита Люси.

— Гнездо на оси!

— Мамка му! - възкликна Нед. - Мръсник...

Амелия внимателно махна останалите клонки. Гнездото бе с размерите на футболна топка.

— Божичко! - промълви Нед.

— Как разбра? - обърна се Люси към Амелия.

— Линкълн ме предупреди по телефона. В момента чете книгите на Гарет. В една от тях имало подчертан пасаж за някакво животно, наречено мравколъв. То си изкопава дуп­ка, крие се на дъното и ухапва с отровните си челюсти всяко насекомо, което падне вътре. Мастилото било прясно. Райм си спомнил за боровите иглички и решил, че момчето може да е изкопало яма и да я е замаскирало с борови клонки.

— Хайде да изгорим гнездото - предложи Джеси.

— Не.

— Опасно е да го оставим така.

Люси се съгласи с нюйоркчанката:

— Димът ще ни издаде. Нека просто оставим ямата отк­рита. После ще се върнем да го обезвредим. Оттук и без това надали ще мине някой.

Амелия кимна. Отново се обади по телефона.

— Открихме клопката, Райм. Няма пострадали. Не беше бомба, а гнездо на оси... Ще внимаваме... Обади се, ако отк­риеш още нещо.

Продължиха и едва след двеста-триста метра Люси събра смелост да каже:

— Благодаря. Ти беше права, че е минал оттук. Аз сгре­ших. - Поколеба се няколко секунди, после добави: - Джим е направил добър избор, като ви е повикал чак от Ню Йорк. Отначало не го одобрявах, но ако успеем, ще се радвам.

Амелия се намръщи:

— Повикал ни от Ню Йорк, така ли?

— Да, за да ни помогнете.

— Никой не ни е викал.

— Как така?

— Бяхме в медицинския център в Ейвъри. Линкълн ще се подложи на операция. Джим разбрал, че сме тук, и тази сут­рин дойде да ни помоли да прегледаме уликите.

Люси се замисли. После се изсмя с облекчение:

— А пък аз да си помисля, че е изхарчил общински пари, за да ви докара.

Амелия поклати глава:

— Операцията е вдругиден. Имаме малко свободно вре­ме. Това е.

— Ех, този Джим... Защо не ни каза? Все така тайнствено се държи.

— Помислила си, че е решил, че сами не можете да се справите, така ли?

— Нещо такова.

— Братовчед му работи с нас в Ню Йорк. Той е съобщил на Джим за идването ни.

— Чакай. Роланд ли имаш предвид? Познавам го, и още как. Познавах и покойната му жена. Страхотни момчета има.

— Наскоро ми идваха на гости.

Люси отново се засмя:

— Май съм си направила прибързани заключения. Значи идвате от Ейвъри? От медицинския център?

— Да.

— И Лидия Джонсън работи там.

— Така ли? Не знаех.

В съзнанието на Люси нахлуха спомени. Някои бяха ра­достни, други искаше да забрави. Не беше сигурна дали иска да ги сподели Амелия. Каза само:

— Затова толкова искам да я спася. Преди няколко годи­ни имах здравословни проблеми и Лидия се грижеше за мен. Много добър човек е.

— Ще я спасим - увери я Амелия.

Вече се движеха по-внимателно. Клопката ги беше упла­шила. Жегата бе непоносима. Джеси извади бутилка вода. Пиха един след друг, без дори да си правят труд да бършат гърлото.

— Каква операция ще правят на приятеля ти? - попита Люси. - Нещо, свързано със... състоянието му ли?

— Да.

— Не си много въодушевена...

— Не вярвам да има подобрение.

— Защо тогава се подлага на нея?

— Има шанс да му помогне - обясни Амелия. - Макар и нищожен. Става дума за нов метод.

— Но ти не искаш да се оперира?

— Не, не искам.

— Защо?

Амелия се замисли.

— Защото може да умре. Или състоянието му да се влоши - изрече бавно.

— Как може да има по-лошо състояние?

— Може да изпадне в кома от упойката. Да загуби способ­ността да диша сам. Да говори.

— Обсъждали ли сте това?

— Да.

— Той обаче е упорит, така ли?

— Да.

Люси кимна:

— Отдалеч му личи, че е твърдоглав.

— Меко казано!

Изведнъж нещо в храстите изпращя. Докато Люси извади оръжието си, Сакс вече бе насочила револвер към една дива пуйка, която изскочи от гъсталака. Четиримата се усмихна­ха, но скоро облекчението им отново отстъпи място на тре­вогата.

Прибраха оръжията си и продължиха мълчаливо.

Хората реагираха по различен начин пред Линкълн Райм.

Едни започваха с добродушни шеги за инвалиди и паралитици.

Други, като Хенри Давет, изобщо не обръщаха внимание на недъга му.

Трети реагираха като Бен - правеха се, че не го виждат, и копнееха час по-скоро да се махнат от погледа му.

Точно тези третите бяха най-омразни на Райм - отноше­нието им му напомняше колко е по-различен от другите. Се­га обаче нямаше време да се занимава с поведението на вре­менния си асистент. Гарет завличаше Лидия все по-дълбоко и по-дълбоко в пущинака, а Мери Бет можеше всеки момент да умре от задушаване, жажда или загуба на кръв.