Тръпка

2. Брент и Хедър знаят как да си държат устите затворени. Има ли и други неща, които премълчават?

36

Десет години по-рано

Закопана съм в тази студена, тъмна гробница, но продължавам да се опитвам да се измъкна. Ледът е твърд като гранит. Греба и драскам, сигурно кожата ми се бели — пръстите ми са изтръпнали и не го усещам — но не стигам доникъде.

Дишането ми става все по-учестено, стените на гробницата ме притискат. Не мога да дишам. Дали копая в правилната посока? Мисли! Опитвам се да се съсредоточа, но е толкова тъмно, че вече не съм сигурна, къде е горе и къде е долу.

Усещам горчив вкус в гърлото си. Ще повърна. Отварям уста, за да си поема дъх, но нищо не влиза в гърдите ми.

— Помощ! — крещя. Блъскам с ръце пред лицето си. Трябва да се измъкна оттук. Не искам да умра по този начин.

Сняг се посипва в отворената ми уста. Изкашлям го.

Лъч светлина. Процепът се превръща в дупка и лицето на Къртис наднича към мен. Той извиква и два чифта ръце започват да копаят. Къртис и Дейл. Би трябвало да им помогна, но треперя толкова силно, че ръцете не ме слушат.

Най-после дупката е достатъчно голяма. Къртис се навежда и ме измъква навън. Лежа без дъх на снега. Той разкопчава якето си и ме завива с него. Като покров. Отхвърлям го. Не мога да понеса нищо върху себе си. Искам само да дишам.

Гласът на Саския.

— Моят предавател нещо не е наред.

— Ти не си наред! — изкрещява ѝ Къртис.

Чувам успокояващия глас на Одет, но не разбирам, какво казва.

Фигурите се местят напред и назад — Саския, Къртис, Дейл. Поемам сладки глътки въздух. Брент сигурно още е за храна.

— А ти защо не можа да я намериш? — пита Къртис.

— Саския искаше да я открие сама — отговаря Одет.

Трябва да стана. Не искам да ме виждат толкова слаба и уязвима. Но мисля, че не мога да мръдна.

Къртис коленичи до мен.

— Искаш ли малко вода? — Той вади бутилка — своята бутилка — и я поднася към устните ми. Отпивам глътка и оставям главата си да падне обратно в снега.

Одет се навежда над мен:

— Мила, добре ли си? Предавателят на Саския нещо не е наред.

Изобщо не вярвам, но виждам, че Одет вярва. Тя е такъв човек, винаги вярва в доброто у хората.

Къртис вади протеинов бар от джоба си и разкъсва обвивката.

— Яж.

Въртя глава. Няма да мога да преглътна. Снежинки падат от небето и се сипят върху лицето ми. Искат пак да ме закопаят. Потръпвам и се опитвам да се изправя. Причернява ми пред очите, но забивам здраво крака в земята, дишам дълбоко и чакам да ми мине.

Раницата ми е оставена наблизо в снега. Слагам я.

— Спускам се надолу.

— Чакай… — казва Къртис.

Искам да се махна колкото се може по-бързо от ледника. Да се махна от Саския и от всички, които станаха свидетели на това.

Снежни парцали се лепят по очилата ми, докато се спускам през виелицата. Един след друг се появяват маркерите на черната писта. Те са единственият ми ориентир накъде да се движа. Следвам ги надолу. Пистата е пуста. Никой не е толкова луд, че да излезе в това време, освен нас, разбира се.

Можеше да ме убие. Какво да направя? Какво мога да направя?

Когато стигам до междинната, краката ми треперят два пъти по-силно от обикновено. Имах намерение веднага да взема въжената железница и право надолу, но след като вече съм тук, това би изглеждало като пълна капитулация. Пък и какво да правя долу? Да броя плочките в малкия си апартамент? Толкова съм наранена. Може би ако остана да се пързалям, ще притъпя това чувство.

Слепешката се запътвам към кабинковия лифт. Няма опашка и веднага се вмъквам в първата празна кабинка.

Вратите започват да се затварят, когато Къртис влита вътре. Той подпира борда си до моя, смъква раницата и сяда на пейката срещу мен. Притискам колената си с длани, за да ги спра да треперят. Не искам да ме вижда такава.

— Окей ли си?

— Да. — Добре че очилата ми са огледални, обръщам се към прозореца.

— Тя отиде твърде далеч този път.

Обръщам се към него, смаяна, че най-после казва нещо срещу нея.

Забил е поглед в обувките си, челюстите му са стегнати, тялото му е вдървено. За кратко съчувствието надмогва гнева ми. В колко ли подобни ситуации го е въвличала през годините? Каква ли е била в училище? Веднага си я представям: красивата кучка, царицата на гимназията. Момичето, с което всички момчета искат да ходят, а всички момичета искат да бъдат приятелки с него, защото умират от ужас какво може да им причини.

Как мога да ѝ го върна, освен да я победя на Британското?

— Тогава ми помогни да я бия.

Къртис вдига очи:

— Защо го искаш толкова много?

Нещо — може би усещането за близостта на смъртта или радостта от оцеляването — ме карат да споделя:

— Знаеш ли кой беше най-щастливият ден в живота ми?

— Британското миналата година?

— Не. Паднах на предпоследния трик и се изложих. И не спечелих. Най-щастливият ми ден беше в училище, бях на дванайсет и имахме спортни състезания. Спечелих едно след друго бягането на 400 м, на 800 м и щафетата 4x100, където бягах последна. А дори не бях в училищния отбор по атлетика. Просто исках да победя много повече от всички останали.

Къртис въздиша.

— Разкажи ми за серията си на халфпайпа.