Тръпка

Свещта осветява пътя ни и ние тръгваме обратно по коридора. ВИНОВНИ. Може да е заради кражбата на кредитната карта на Саския. Или да е част от плана за изнудване. Когато стигаме до ресторанта, съм вече доста разбита.

— Трябва да хапна нещо. — Куцукам към кухнята.

Хедър върви след мен. Коляното ми пулсира и трябва да го вдигна, но Хедър не е в състояние да свърши нищо сама. Запалвам още свещи, за да виждам какво правя и да намеря нещо за ядене, което не трябва да се готви. Откривам буркан с домати и няколко консерви с риба тон. Странно. Мога да се закълна, че вчера бяха повече.

Стържа сирене, но държа Хедър и вратата под око. Коляното ми ме прави уязвима. Почти съм сигурна, че ако се наложи, ще мога да се справя с нея, но не с нея и Дейл?

Хедър се втурва към коридора. Тръгвам след нея.

— Чух нещо — шепне тя, — точно сега. Ти не чу ли?

— Не. — В коридора е тъмно и тихо. — Може просто да са били тръбите.

— В сградата има още някого.

Поглеждам през рамо към тъмния ресторант.

— Какъв беше шумът, който чу?

— Скърцане. Като затваряне на врата.

— Може да е бил вятърът — казвам аз и се опитвам да звуча убедително.

Връщаме се в кухнята. Далеч сме от огъня и зъбите ми започват да тракат, но оставям ледената превръзка върху коляното си. Ако ще слизам надолу пеша, трябва да огранича отока.

Хлопване в далечината. Хедър извиква и сграбчва ръката ми.

Гласове в коридора — Къртис и Брент.

Хедър се втурва към тях.

— Открихте ли го?

Отговорът е очевиден. Дейл не е с тях.

Къртис дори не смее да я погледне.

— Съжалявам. — Той изключва фенера и тримата се скупчваме в осветената от свещи кухня.

Хедър се обръща отчаяно към Брент.

— Трябва да продължите да го търсите.

— Опасно е — казва Къртис. — Съжалявам, Хедър, наистина съжалявам. Но сме уморени. И правим грешки.

Двамата с Брент изглеждат изтощени. Знам, че не са от хората, които се отказват лесно. Брент сваля шапката си и прекарва пръсти през влажната си коса.

— Как нямам телефон точно когато ми трябва? — роптае Къртис.

Хедър грабва фенера.

— Добре, ще вървя сама. — Тонът ѝ е истеричен.

Вдигам ципа на якето.

— Отивам с нея. — Няма как да я пусна сама на леда, в тъмното. С това коляно няма да стигна далече, но ако не бях направила онзи бекфлип, Дейл можеше и да не е там, навън, изоставен сам.

Къртис препречва входа.

— Ще свършиш в някоя пукнатина.

Хедър се опитва да мине покрай него.

— Не можем да го изоставим на студа.

— Хедър, кракът ми току-що потъна в снежен мост — казва Брент тихо. — Къртис ме сграбчи, но снегът поддаде под двамата и беше страшно.

— Може да се е скрил в дупка в снега — добавя Къртис, — щом се развидели, ще излезем пак.

Поглеждам Брент, той леко поклаща глава. И аз не смятам, че Дейл има някакъв шанс. По това време на годината температурата тук сигурно пада до минус петнайсет.

Обръщам се отново към Къртис. Още ли смята, че Дейл и Хедър са намислили нещо? Че Дейл е изчезнал нарочно? Като останем насаме, ще го питам. Макар че отчаянието на Хедър е доста убедително. Тя бута и блъска Къртис, за да мине покрай него.

Брент я хваща и тя се свлича в ръцете му. Той ме поглежда неловко над рамото ѝ. Толкова е странно да видя как я е прегърнал.

— Как е коляното ти? — пита Къртис.

Свивам рамене. Няма полза да се оплаквам.

— Имаш ли спортни лепенки?

— Имам. Но бих оставил шината и ледените компреси за 24 часа.

— Имах предвид за слизането утре.

Тревога преминава през лицето на Къртис.

— Много е дълго да се извърви с разбито коляно.

Той се свлича на стената до мен и виждам как гърдите му се повдигат и спускат. Изглежда абсолютно изтощен.

Брент още се опитва да утеши Хедър.

— Преди колко време спря токът? — пита Къртис.

— Преди около двайсет минути — казвам аз. — Откъде мислиш, че се спира?

— Докато бяхме навън, огледах. Електрическото табло е на външната стена на сградата. На него има огромен катинар.

Значи или някой друг е бил навън заедно с тях, или някой от двамата го е изключил.

Хедър блъска Брент по гърдите.

— Ти си виновен. Ти ни накара да дойдем тук.

Брент понижава глас:

— Не съм. Казах ти го снощи.

— Не ти вярвам — казва Хедър.

— Чакай — казвам аз, — защо точно Брент ви е накарал да дойдете тук?

Хедър хвърля гневен поглед към Брент и се обръща предизвикателно към мен:

— Той ме изнуди.

38

Десет години по-рано

Снегът ме притиска отвсякъде, смазва гърдите ми. Не мога да дишам. Отчаяна, размахвам ръце.

— Хей — гласът на Брент се промъква в съзнанието ми.

Отварям очи. Не е лед. Просто юрганът. Топлият, мек, неизпран цял сезон юрган на Брент. Вдишвам миризмата му и се опитвам да изравня дишането си.

— Добре ли си?

— Лош сън.

— Ела тук.

Заравям лице в гърдите му. Сънят беше толкова истински. Не знам дали днес ще се престраша да се кача на пистите. Какво ще ми погоди Саския следващия път? Ако продължавам по същия начин, трябва да приема, че ще има следващ път.

Имам чувството, че съм на кръстопът. Имам две възможности: да се дистанцирам от групата, да продължа да тренирам сама и да избягвам да ходя у Брент, когато Саския е там. Или да се преборя с нея.