Тръпка

Не мога да ѝ позволя да победи.

Но имам ли сили да се преборя?

— По-добре ли си? — казва Брент в ухото ми.

— Да.

Той се измъква от леглото и дърпа пердето. Лицето му грейва.

— Има половин метър пресен сняг. Искаш ли да се качим на ледника за няколко спускания, докато е пухкав? Халфпайпът ще бъде затрупан.

Потрепервам само при думата „затрупан“.

Павираната главна улица на Лю Роше е разчистена, снегът е струпан от двете ѝ страни. Дебел бял килим покрива всичко друго наоколо. Върху уличните знаци има снежни калпачета, половин метър сняг е натрупан по покривите и балконите. Паркираните коли се виждат едва.

С Брент и Къртис вървим по главната улица.

Снежните навеи са засипали малката каменна църква, кръстът и оградата от ковано желязо са сковани от лед. Продавачите почистват плочките пред магазините.

Днес е 1 април, но е по-студено, отколкото беше през февруари. Вдигам догоре ципа на якето. Наскоро бях при доктора, за да ми предпише по-силни приспивателни. Доста силни са и тази сутрин още съм леко замаяна.

— Трябва да отида до „Спорт 2000“ — казва Брент, — вчера ми се спука поддръжката за гърба.

С Къртис седим и го чакаме върху снежния насип пред магазина. Миризмата на шоколад се носи от близката сладкарница и устата ми се пълни със слюнка.

— Говорил ли си с Ясинта? — питам аз.

— Да, обадих ѝ се снощи — казва Къртис, — след две седмици ще ѝ свалят гипса и ще започне рехабилитация, за да е готова за австралийската зима.

— Чудесно. Поздрави я от мен.

— Непременно.

Мъж гони жена по улицата със снежна топка в ръка. Не мога да не се засмея. И двамата са към петдесетте. Пресният сняг събужда детето, скрито в душата на всеки от нас.

Далечен гръм отеква през долината и смехът ми секва. Това са планинските спасители, гърмят по пистите, за да предизвикат лавини, които иначе биха затрупали хора. Днес имат много работа. Няма да пуснат никого горе, докато не се убедят, че е безопасно. Взирам се в затрупаните със сняг писти. След това, което стана вчера, имам чувството, че съм изгубила смелостта си. Не искам никога да бъда затрупана.

Още по-силен тътен ме кара да трепна. Очите ми търсят снежния облак, който показва, че има лавина.

— От всички спортове на света защо избра халфпайпа — пита Къртис, — защо не бягане? Или нещо друго?

Дали е усетил как се чувствам? Може би.

— Сигурно е заради Човека паяк.

Той не разбира:

— Какво?

— Като малки с брат ми бяхме очаровани от способността на Човека паяк да залепва по стените. И решихме да опитаме. Слагахме матраци на пода и с всичка сила се хвърляхме към стената. После опитах халфпайпа, стените са високи колкото двуетажна сграда. И в известен смисъл ние се лепим по тях.

Къртис се смее. Сигурно си мисли, че съм доста странна.

— Ами ти — казвам аз, — защо халфпайп?

Той се замисля.

— Когато се спускаш в сноу парка, можеш да направиш колко, максимум четири или пет скока. В биг еър имаш само един. В халфпайпа можеш да се отблъснеш от стените десетина пъти в рамките на една минута. Адреналинът не може да се сравни с нищо друго. Главата ми обикновено е доста заета, мисля едновременно за хиляди неща, но когато съм в пайпа, главата ми е празна. В зоната съм. Владее ме силата или нещо подобно. — Той спира. Ухилва се. — Този разговор не бих могъл да го водя с никой друг.

— И аз.

Той задържа погледа ми секунда по-дълго, отколкото трябва. Засиявам.

Брент излиза и Къртис се изправя. Не говори с мен така, когато Брент е наблизо. Предполагам, че е заради респекта помежду им.

— Доскоро. Люк — казвам под нос, — нека силата бъде с теб…

— Стига — измърморва той.

Като се замисля, ако в онази нощ на ледника бях отишла при Къртис, вместо при Брент, сигурно досега щяхме да сме скъсали, и то брутално, и нямаше дори да си говорим. Като му отказах, получих шанса да го опозная по начин, който иначе би бил невъзможен. Така че в края на краищата е било за добро.

Макар че това не ме спира да го желая.

Качваме се на въжената железница. По дяволите. Саския вече е вътре, с Одет. Къртис кимва на Одет и отива в най-далечния край на вагонетката, без да каже нито дума на сестра си.

Но Брент отива право при нея.

— Защо си такава кучка?

Недей, Брент. Не го прави.

Вагонетката затихва. Оглеждам се безпомощно.

Брент вдига ръка, сякаш да я сграбчи.

— Остави Мила на мира. Разбра ли?

Саския извива високо вежди, сякаш иска да се разсмее. Брент не е от онези, които могат да те сплашат.

Къртис започва да си проправя път към нас.

— Не мога да повярвам, че някога съм те харесвал. Ти си просто една разглезена пикла без самочувствие, и това всички го знаят. — След като го изрича, Брент сваля ръката си и идва при мен.

Издишам. Беше ужасно неловко. Брент мрази сблъсъците, затова съм смаяна, че го направи заради мен.

— Благодаря ти — прошепвам, — но мога да се защитя и сама.

В другия край на вагонетката усмивката на Саския се е постопила. Дали успя да ѝ натрие физиономията? Мисля, че наистина успя. Нали зад всичките ѝ изцепки все пак е човешко същество.

Одет я тупа по бедрото. Ръката ѝ се задържа там. А, да не би да са заедно?